— Спомняте ли си мъжа, когото ви описах? Който оскърби Деби в нощта, когато тя загина?
— Да. Какво по-точно?
— Ами, запознах се с него преди два дни. Казва се Джо Финли. Борсов посредник в една инвестиционна банка, „Блуумфийлд Уайс“. Преди година двамата са имали връзка. — Дадох на Пауел адреса на Джо в Уандсуърт.
— Благодаря ви много, мистър Мъри. Ще проверим информацията ви. Впрочем, вече е ясно, че става дума за нещастен случай или вероятно самоубийство. Ще поддържаме връзка с вас и по-нататък. — Вече не прикриваше раздразнението си. Очевидно бе отхвърлил описанието ми на Джо като несъществено, след като бе решил за себе си как е умряла Деби. А сега му отварях допълнителна работа.
— Ще се радвам да ви помогна по всяко време — казах аз и затворих телефона.
Докато се прибирах, се чудех как ли ще реагира Джо на въпросите на полицията. Сигурен бях, че няма да се зарадва. И въпреки това се надявах, че полицията ще приклещи това копеле.
8.
Стигнах точно навреме за срещата с Робърт Дени. Кантората на „Дени Кларк“ се намираше на Есекс стрийт, тясна уличка, виеща се към реката откъм Странд. Помещаваха се в едно старо викторианско здание от червени тухли; само малка бронзова табелка издаваше присъствието им. Момичето в приемната, добре натъкмена и наперена блондинка, пое дрехата ми и ме покани да седна. Намерих си едно удобно кожено кресло и потънах в него.
Огледах се. Стените бяха покрити с рафтове, пълни със стари книги в кожени подвързии. Върху една махагонова маса, редом с ваза оранжеви лилии, лежаха броеве на „Кънтри Лайф“, „Фийлд“, „Инвестърс Кроникъл“, „Икономист“ и „Таймс“. Ставаше ясно с каква клиентела работят „Дени Кларк“. Не бях изненадан, че Ъруин Пайпър е прибягнал до услугите им. Леко ме смущаваше мисълта как ли са се чувствали с него, но в крайна сметка щом клиентът плаща добре…
След пет минути енергичната секретарка, с която бях разговарял по телефона, ме въведе в кабинета на мистър Дени. Намираше се на първия етаж и беше просторен и удобен, с изглед към спокойната улица. Тук книгите в кожени подвързии и рафтовете бяха още повече, но с тази разлика, че имаха вид на ползвани от време на време. На стената над голямата заседателна маса висеше портрет на внушителен джентълмен от викторианската епоха, с паче перо в ръка. Явно някой прадядо от фамилията Дени.
Настоящият Дени седеше зад голямото си бюро и довършваше някаква бележка. След няколко секунди вдигна поглед, видя ме, усмихна се и се изправи да ме поздрави. Беше елегантен сивокос мъж, с ръст малко под средния. Макар че наближаваше шейсетте, в държането му нямаше нищо от старческата помпозност, така характерна за възрастните шефове на фирми. Движенията му бяха отривисти, очите пъргави, маниерите уверени. Един компетентен адвокат на върха на кариерата си.
Протегна ми ръка.
— Мистър Мъри, за мен е чест да се запозная с вас.
Леко сконфузен от вниманието, отговорих неловко:
— И аз се радвам да се запозная с вас.
Дени се изсмя с блеснали очи.
— Обичам да гледам атлетика по телевизията и съм ваш горещ почитател. Денят, в който се отказахте, много ме натъжи. Бях сигурен, че ще спечелите златния медал след две години. Съвсем ли скъсахте с атлетиката?
— О, още бягам, но колкото за форма. Вече не се състезавам.
— Срамота. Ще пиете ли чай? Или кафе?
— Чай, моля — отвърнах аз.
Дени повдигна вежди към секретарката си, тя мигновено излезе от кабинета и след миг се появи с поднос, чай, чаши и бисквити. Заехме двете кресла до една ниска масичка. Облегнах се и се отпуснах. Дени беше от онези уверени в себе си мъже, чиято интелигентност и чар могат да отпуснат всекиго. Хареса ми.
Той отпи преценяваща глътка и ме погледна над чашата си.
— Фелисити ми каза, че сте били приятел с Деби Чейтър.
— Да, бях — казах аз. — Или поне работех с нея. Работихме заедно само три месеца, но се разбирахме много добре.
— Става въпрос за „Де Джонг“, нали?
— Да, точно така.
— Сигурен съм, че Деби е била истинска находка за вас — изрече убедено Дени. — Стана ми болно, когато напускаше. Тя беше брилянтен адвокат. — Той явно зърна леката изненада по лицето ми и продължи: — О, да, имаше още за доошлайфане, разбира се. Но винаги беше в състояние да схване същината на проблема забележително бързо за човек с нейния опит. Нищо не можеше да й се изплъзне. Колко жалко, че се отказа от правото. — Той се прокашля и премълча думите, които се канеше да изрече. Това вече нямаше значение. — Какво мога да направя за вас?