Облегнах се зашеметен на стола си. Беше ли възможно главният ръководител и гарантът да нямат и представа за тази облигация? Дали въобще съществуваше? Замислих се за момент. Тъй като това беше частна продажба, не беше необходимо да бъде регистрирана в която и да е фондова борса. Но нали винаги има адвокатски фирми, ангажирани с тоя род сделки. Сграбчих проспекта и го разлистих, търсейки името на юридическата фирма, дала правната основа на сделката. Не ми отне много време да го открия. „Ван Крееф, Хеерлен“, Кюрасао. Странно. В такива случаи обикновено се прибягва до помощта на авторитетни лондонски или нюйоркски фирми. Още няколко минути ровене из проспектите и открих това, което търсех. „Всички проблеми, възникнали при изпълнението на този договор, ще бъдат тълкувани според законодателството на Нидерландските Антили.“ Никаква следа дори от обичайното споменаване на английското или нюйоркското право.
Как се беше получило така, че никой да не забележи тия особености на договора? Навярно всички са били много заети и никой не е имал време да прочете както трябва цялата документация. В края на краищата, гаранцията на „Хоншу Банк“ вероятно е приспала вниманието им.
Обаче такова нещо като гаранция на „Хоншу Банк“ просто нямаше. „Де Джонг и Ко“ бяха дали назаем двайсет милиона долара на шел-компания, за която не ни беше известно нищо. Не знаехме кой е собственикът й. Не знаехме каква съдба е сполетяла парите ни. И определено не знаехме дали изобщо ще си ги получим обратно. Юридическата документация вероятно беше изпъстрена с купища пропуски.
Обадих се по телефона на счетоводството от горния етаж да проверя дали сме получили първата вноска по купона за изплащане на процентите. Да, преведена е. Поне още не бяхме загубили пари. Който и да беше създал тази фиктивна компания, очевидно нямаше интерес да разлайва кучетата още в началото и щеше да изплати поне първите няколко вноски. Май бяхме станали жертва на наистина крупна измама.
Не можех да задам директно въпроса на Кеш. Ако той беше замесен в някаква степен, това можеше да му даде възможност да се измъкне, а аз нямах право да рискувам. Непременно трябваше да разбера степента, до която бяха въвлечени „Блуумфийлд Уайс“. Внезапно ми хрумна нещо. Вдигнах телефона.
— Ало. Тук Лозанско-Женевска банка.
— Клер, обажда се Пол. Свободна ли си да се видим днес на обяд?
— О, каква мила изненада! Разбира се, с удоволствие ще обядвам с теб.
— Чудесно. Ще се видим в „Люк“ в дванайсет и петнайсет.
Клер беше работила в „Блуумфийлд Уайс“ допреди шест месеца. Би трябвало да е в състояние да ми разкаже нещичко за „Тремънт Капитал“ и за участието на Кеш в сделката. А и това беше чудесен повод да я заведа на обяд.
Подраних в „Люк“ и взех маса до прозореца. Ресторантът се намира на втория етаж в една сграда насред пазара „Ледънхол“. Слънцето струеше през отворения прозорец, долиташе глъчката от сергиите. Бяха заети само половината маси; запълваше се едва към един от застрахователите на „Лойд“, чиито кантори бяха съвсем наблизо.
Само след две минути дойде и Клер. Звънкото потропване на високите й токчета по черно-белия под, късата й обтегната пола и благоуханният скъп парфюм грабнаха вниманието на всички мъже в залата. Завистливите погледи от околните маси преизпълниха сърцето ми с гордост. Тя се приближи до масата, вдигна ръка за поздрав, усмихна се и седна до мен. Не беше красавица от класически тип, но излъчваше страхотен секс.
Дадохме си поръчките и се заоплаквахме взаимно колко умрял е пазарът. След няколко минути си дойдох на думата.
— Клер, искам да споделя с теб нещо много важно. Но е твърде деликатно и ще ти бъда много задължен, ако го запазиш само за себе си.
Клер се изсмя.
— О, Пол! Колко вълнуващо! Тайна! Не се тревожи, няма да кажа на никого.
— Става въпрос за Кеш.
И следа от смеха не остана по лицето й.
— О, Кеш! Това копеле!
— Защо го наричаш така? Какво е направил?
— Може би и аз трябва да споделя с теб една тайна. — Тя сведе поглед към масата, вдигна един нож и го завъртя в ръцете си. — Както знаеш, работих две години за „Блуумфийлд Уайс“ преди да се преместя в ЛЖБ. Е, след година-две си създадох добра група от клиенти. Започнах да прави добър бизнес. Аз бях щастлива, клиентите бяха щастливи, „Блуумфийлд Уайс“ беше щастлива. И тогава от Ню Йорк се изтърси Кеш Калахан. Имаше репутация на голям бизнесмен и получаваше голяма заплата, но си нямаше клиенти в Европа. И ги открадна.