— О, „Тремънт Капитал“! Най-после някой, който иска да ги изтъргува. Не знам защо сме ги закупили. Гаранцията на „Хоншу Банк“ е много добра и доходът е хубав, но никой не иска да ги търгува. Ние трябва да имаме ликвиден портфейл, а не такъв боклук. Каква е офертата ви?
Това наистина беше добър номер. Последното нещо на света, от което имах нужда, беше да купя още от тия шибани облигации. А момичето говореше така, сякаш беше готова да ги продаде на каквато и да е цена!
— Те не са за мен, а за един мой клиент — излъгах аз. — Интересуваше се от нашите облигации, но те не са за продан. Преди да отида при него да разбера на каква цена ще ги закупи от вас, трябваше да се уверя, че наистина продавате.
— Разбирам. Е, мисля, че ще е по-добре, ако изчакате хер Дитвайлер. Той е купувачът им. Ще се върне след час и нещо. Защо не позвъните тогава?
— Добра идея. Предайте му, че ще се обадя.
Дотук добре. Тъкмо Дитвайлер ми трябваше.
Точно след час набрах отново номера в Цюрих.
Някакъв груб глас изгрухтя в слушалката.
— Дитвайлер слуша.
— Добър ден, хер Дитвайлер. Обажда се Пол Мъри от „Де Джонг и Ко“. Разговарях с колежката ви преди час относно една оферта за осемпроцентови облигации на „Тремънт Капитал“ с година на погасяване 2001, от които вие притежавате количество. Дали не бихте продали от тях?
— Страхувам се, че имате грешка, мистър Мъри. — Тежкият швейцарски акцент прозвуча още по-неприязнено. — Не зная откъде сте получили тази информация, но ние не притежаваме такива облигации, нито някога сме имали.
— Но вашата колежка ми каза за тях — изрекох аз. — Съобщи ми, че вашият портфейл съдържа такива облигации.
— Сгрешила е. Вероятно ги е сбъркала с други облигации на „Тремънт Капитал“. Но така или иначе, за нас съдържанието на нашия портфейл е строго поверителна информация, която не разкриваме никому. Току-що напомних това на моята колежка. Всичко хубаво, мистър Мъри.
Стана ми жал за дружелюбното швейцарско момиче. Сигурен бях, че това напомняне едва ли е било приятно изживяване. Такъв гадняр! И какъв нескопосен лъжец при това! „Тремънт Капитал“ нямаше други облигации. „Харцвайгер Банк“ притежаваше същите облигации като нашите.
Но защо не искаха да го признаят?
Работата ставаше сериозна. Почти сигурно беше, че „Де Джонг“ е загубила 20 милиона долара. Това щеше да съсипе фирмата, ако не си върнехме парите. По всяка вероятност юридически не можеха да си искат парите от нас, но в едно бях абсолютно сигурен. Те никога повече нямаше да бъдат наши клиенти. Бях длъжен да информирам Хамилтън за случая. Нямаше го в залата. Карън ми каза, че излязъл още по обед и щял да се появи едва утре сутринта.
На следващия ден дойде чак по обед. Проследих го как отиде до бюрото си, свали сакото си и включи мониторите. Седна и се втренчи в тях.
Приближих го.
— Прощавай, Хамилтън — казах аз. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути?
— Сега е един и двайсет и седем. Процентът на безработицата се излъчва в един и трийсет. Имаме три минути. Стигат ли?
Поколебах се. Това, което възнамерявах да му кажа, беше много важно. Но не исках да претупвам работата. Кажеше ли Хамилтън, че разполага с три минути, значи разполагаше само с три минути.
— Не, страхувам се, че ще отнеме малко повече време — казах аз.
— В такъв случай седни до мен. Можеш да научиш нещичко.
Седнах до него, потиснал нетърпението си.
— А сега ми кажи какво става на пазара за държавни ценни книжа.
Хамилтън имаше предвид пазара на американски правителствени облигации, най-големия, най-ликвидния пазар в света и единствения, който повечето инвеститори използват, за да добият представа за дългосрочните лихвени проценти.
— Миналия месец непрекъснато падаха — казах аз. — Хората очакват доходите да нараснат.
Когато цените на държавните ценни книжа падат, доходите се качват, което отразява очакването за по-високи лихвени проценти в бъдеще.
— Защо падат?
— Всички са изплашени, че САЩ може да са достигнали пълната работна заетост. Данните за безработицата от миналия месец са 5,2%. Повечето икономисти смятат, че е невъзможно безработицата да падне много под 5% и че ако това стане, в системата ще възникне инфлационен натиск. За промишлеността намирането на работна ръка ще става все по-проблематично и поради това те ще трябва да повишават заплатите. По-високите заплати обаче означават по-висока инфлация, което пък означава по-високи лихвени проценти. Така че цените на държавните ценни книжа ще падат.