— Не е ли възможно Кеш просто да е взел за чиста монета проспекта на облигациите? Може би някой в корпоративното им финансиране стои зад тази работа? Клер спомена някакъв тарикат. Дик Вайгел.
— Възможно е. Но не мисля, че е така. Сигурен съм, че е Калахан.
Поколебах се. Не бях сигурен дали трябва да му споменавам за подозренията си, но все пак попитах:
— Мислиш ли, че Кеш има нещо общо със смъртта на Деби?
Хамилтън ме изгледа озадачен.
— Беше нещастен случай, нали така? Или самоубийство. Но не и насилствена смърт.
— Не съм сигурен какво е било — рекох аз. — Спомняш ли си, когато ти казах, че видях един човек точно вечерта преди Деби да умре? — Хамилтън кимна. — Е, оказа се, че е Джо Финли, борсовият посредник към отдела за САЩ в „Блуумфийлд Уайс“. Казах го на полицията, но Джо изкарал двама приятели, които казали, че се прибрали тримата с едно такси веднага след като излезли от корабчето.
— Джо Финли? — каза Хамилтън. — Познавам го. Не е лош борсов посредник. Значи, както казваш, полицията го е отписала от списъка на заподозрените?
Въздъхнах.
— Да, канят се да впишат смъртта й като нещастен случай. Но аз просто не мога да го повярвам.
Хамилтън ме фиксира с поглед в продължение на секунда.
— Предполагам, че полицията знае какво прави. Но така или иначе, много ме съмнява Кеш да има нещо общо със случая.
Потъна в мълчание; в сините му очи припламна необичаен блясък. Но след малко започна бавно да се отпуска. Ритмично заразтърква брадата си. Отново се владееше. Мислеше. Пресмяташе всички възможни варианти.
— Какво ще правим? — запитах аз. — Да вдигнем ли скандал на Кеш? Или да отидем при президента на „Блуумфийлд Уайс“? Или в полицията?
— Няма да правим нищо — каза Хамилтън. — Поне за известно време. Предполагам, че „Тремънт Капитал“ ще продължи да изплаща лихви поне още година-две, за да не разлайва кучетата. Основната сума обаче повече няма да видим. Така че имаме време. Сега е наш ред да не вдигаме шум. Ако Кеш научи, че сме по петите му, това означава да кажем сбогом на парите си. Така че ще действаме, все едно че нищо не е станало.
— Но ние не можем да седим със скръстени ръце!
— Няма да седим със скръстени ръце. Ще си върнем парите.
— Но как?
— Ще намеря начин.
Бях убеден, че ще го направи.
10.
Имах страшно много работа за довършване. Счетоводни несъответствия, коментари върху оценката на месеца, голяма купчина документация за четене. Не вдигнах глава до свечеряване.
Излязох от офиса в седем и четвърт и се помъкнах по Грейсчърч стрийт към станция „Монумент“. Не проумявах как можем да си измъкнем парите от „Тремънт Капитал“. Нямах и най-малката представа какво може да направи Хамилтън, макар и да изглеждаше достатъчно уверен, че все ще измисли нещо.
Размишленията ми изведнъж бяха нарушени от нечий глас до мен и ръка, промушила се под лакътя ми.
— Пол, защо си толкова отчаян?
Беше Клер. Около нея се носеше същият едва доловим, но фин дъх на парфюм, с който беше тогава в „Люк“.
— Просто съм претоварен.
— От работа? Но работният ден свърши! Време е за забавления.
Вяло се усмихнах. Нищо не беше в състояние да отвлече съзнанието ми от катастрофата с „Тремънт Капитал“.
— Знаеш ли, в последно време си страшно притеснен — каза Клер. — Вземаш нещата твърде присърце. Тази вечер имам среща с няколко стари приятели. Искаш ли да дойдеш?
Поколебах се.
— О, хайде! — извика тя. Махна ръка на едно преминаващо такси, което рязко спря, и ме задърпа в него.
Не се съпротивлявах. Клер беше права. Товарът върху плещите ми от последните няколко дни наистина трябваше да поолекне малко.
Тя упъти шофьора към един малък бар в Ковънт Гардън. Беше тъмен, с дървена облицовка и претъпкан. Приятелите й вече ни чакаха. Денис, Филип и Мари. Четиримата учили заедно в университета в Авиньон. Денис в момента готвел докторат по англосаксонска история в Кралския колеж, Лондон, а Филип и Мари били преподаватели в Орлеан. Били в Англия на почивка. Английски говореше само Денис.
Знанията ми по френски са повече от скромни, но се справих. Компанията ентусиазирано ме подкрепяше, разкъсвана от смях при йоркширско-френския ми акцент. Справях се доста добре, макар че разговорите вземаха някаква странна форма, тъй като коментарите ми се определяха повече от речниковия ми запас, отколкото от мисълта, която исках да изразя. Виното се лееше непрекъснато. Шумът на разговора се повиши значително, често накъсван от изблици истеричен смях. Забравени бяха облигациите, пазарът, лихвените проценти, „Тремънт“, Джо, или Деби.