Той се отпусна.
— Познаваш Джордж. Ще поиска незабавно да извести нашите инвеститори. Направи ли го, репутацията на фирмата ни ще се съсипе. Завинаги. Можем със сигурност да отпишем „Фуджи Лайф“. Що се отнася до полицията, там ще бъде направо кошмар. — Видя, че и това не е в състояние да ме убеди. — Виж, двамата с теб имаме страхотната възможност наистина да направим нещо за тази фирма. Мога ли да разчитам на помощта ти? Успеем ли да си върнем парите през следващите два или три месеца, ще бъде далеч по-добре и за фирмата, и за Джордж де Джонг. Не успеем ли до Коледа, ще му кажем. Ти си изпълни дълга, като ме извести. Ти си в безопасност. Тая бъркотия ляга на моите плещи и аз ще се оправям с нея.
Обмислих за момент нещата. Петстотин милиона долара щяха да доведат след себе си още много пъти по толкова. Тогава вече можехме да направим нещо наистина сериозно с такива фондове зад гърба ни. Пазарите щяха да са ни подвластни, хората щяха да се изпъват по столовете си при появата ни. И нямаше да има никакво съмнение, че аз също щях да бъда част от всичко това — нали Хамилтън беше споменал двама ни като екип. Това ми хареса. Играта си струваше. Знаех добре, че Хамилтън е напълно прав за Джордж де Джонг: той щеше да се втурне още на секундата при инвеститорите ни и щеше да развали всичко.
Е, добре, Хамилтън ме беше помолил за помощта ми и щеше да я получи.
— Добре. Имаш право. Нека намерим парите.
Върнах се на бюрото си обзет от лека треска. Щеше да е голяма работа да открием парите. Но как, за бога, щяхме да го направим? Нямах и най-малката представа как мога да се докопам до информацията, която искаше Хамилтън. Единственото, което можех да направя, беше да положа всички усилия и да видя какво ще се получи. Но каквото и да станеше, не исках да го закопавам.
На бюрото ме чакаше бележка, че Клер ме е търсила. Телефонирах й.
— ЛЖБ.
— Здравей, аз съм, Пол.
— А, добро утро. Радвам се да чуя, че си на работното си място. Имам няколко цени за теб. — Гласът на Клер почти винаги звучеше чувствено. Тази сутрин обаче пред очите ми изскочиха подвизите от изминалата нощ и казах:
— Снощи ми хареса много.
— На мен също. Беше вълшебно.
— Трябва да го повторим някой път.
По линията настъпи кратка пауза.
— Виж, Пол, не мисля, че трябва да го повтаряме. — Това не ме изненада много. Подсъзнателно го бях очаквал. — Онова, което ти казах — че за един борсов посредник е непрофесионално да спи с клиентите си, е вярно. Снощи беше неповторимо. Никой не остана обиден или засегнат. И е най-добре да ни остане като спомен.
Изпитах остро разочарование. Не можех да се преструвам, че не давам пет пари за думите й. Щом толкова държеше на професионализма, как да си обясня изминалата нощ? Но… тя имаше право. Нямаше обидени. И за пръв път от толкова дълго време наистина бях прекарал изумителна нощ. Трябваше някъде да си я отбележа, да ми служи като еталон.
— А сега да минем на цените…
„Глостър Армс“ беше претъпкана и задимена както винаги. В единия ъгъл четирима-петима новозеландци си бъбреха с още толкова кикотещи се италиански студентки. На бара се беше изтъпанчила агитка едри мъжаги с изхвръкнали изпод фланелките шкембета. Един ексцентричен благ старец си мърмореше сам, докато разлистваше „Дейли Телеграф“. Местата и от двете му страни бяха празни — видът му беше малко по-необичаен от допустимото.
„Глостър Армс“ несъмнено не е най-привлекателната кръчма в Лондон. Но ми беше най-близката. Вероятно в нея прекарвах повече време, отколкото беше необходимо, за да се отърся от ежедневните напрежения, да си припомня сполучливите търгувания и да забравя неуспехите. Врящият котел на проблемите в мозъка ми бавно се охлаждаше до приспивно къкрене. Седях си в ъгъла и наблюдавах смеещата се и жестикулираща тълпа, отпивайки бавно от пинтата си йоркширско пиво. Деби, Джо, Пайпър и „Тремънт“ не напускаха съзнанието ми, но вече можех спокойно да ги отложа за утрешния ден.
Вдигнах глава и зърнах закръгленото лице на Роб в другия край на помещението. Той улови погледа ми и тръгна към мен, пробивайки си път през тълпата. От време на време си пиехме бирата заедно в „Глостър Армс“. Той живееше на две крачки от кръчмата, така че мястото беше удобно и на двама ни.
— Здрасти. Ще пиеш ли още една? — попита той.
Кимнах и след малко Роб се върна с две бири. Отпи дълбока глътка, замижа и плещите му се отпуснаха.
— Умирах за глътка бира — въздъхна той.
— Лош ден?