— И питаш! — възкликна той и разтърси глава. — Вината си е само моя. Вчера купих цял куп бундесоблигации, защото предполагах, че данните за днешната парична маса ще бъдат по-ниски от очакваното.
— Че какъв е тогава проблемът? — запитах аз. — Ти беше прав, нали?
— Да. Пазарът мръдна един пункт нагоре. Но вместо да се задоволя с печалбата си, купих още.
— Защо?
— Не знам. Просто почувствах, че трябва. И тогава онова копеле заяви, че Бундесбанк още се тревожи за инфлацията въпреки добрите данни за паричната маса, и пазарът падна с пункт и половина.
— О, господи — изрекох с колкото се може по-неутрален глас.
— Точно така — каза Роб. — О, господи! Не знам защо не продадох веднага щом видях данните.
Роб се вторачи мрачно в чашата си. И аз не знаех защо не ги беше продал веднага. Но и не можех да разбера защо беше увеличил позицията. Той нямаше ясно обоснована причина да смята, че данните за паричната маса ще бъдат ниски. Просто имал „такова чувство“. На негово място Хамилтън определено не би действал така, но пък повечето борсови посредници бяха като Роб, а не като Хамилтън.
Роб вдигна поглед.
— Вчера Хамилтън направи големия удар, а? Не можах да го вдяна. Нито пък Джеф. В действителност това го раздразни — изклюкарства той Джеф.
— Какво го раздразни? — запитах аз.
— Ами че Хамилтън всеки път познава пазара.
— Е, нали и Джеф винаги се справя?
— Да, общо взето се справя — каза Роб. — Но той по цели дни не вдига поглед от разните му там икономически проучвания и статистически данни преди да реши накъде и как ще тръгне пазарът. Понякога му се налага да изчаква със седмици пазарът да тръгне според предвижданията му. Предполагам, че като гледа с каква лекота Хамилтън предугажда пазара въпреки фундаменталните положения, просто излиза от кожата си. Как успява?
— Отчита всички фактори — казах аз. — Не оставя никакво място на случайността и когато шансовете нараснат силно в негова полза, прави своя ход. Можеш да научиш много от него.
— Да, прав си — каза Роб. — Страшно студенокръвно копеле.
— Сигурно е така — кимнах аз. — Но е честен. Приятно ми е да работя с него. Цяло удоволствие е да си до него в случаи като вчерашния.
„И е изключителен майстор, и за мен е голяма чест да се уча от него — добавих аз наум. — И един ден, ако бъда прилежен и достоен ученик, ще бъда не по-малко добър от него.“ Тайно, дълбоко в себе си се надявах да го надмина. И бях решен да дам всичко, за да постигна целта си.
Роб кимна в знак на одобрение, отпи от бирата си и попита:
— Няма ли да ходиш скоро на разходка?
— Разходка? Предстои ми една кошмарна командировка, ако това имаш предвид.
— В Аризона?
— Да, в Аризона. Макар че преди това ще спра за няколко дни в Ню Йорк, да добия някаква представа за Уолстрийт. И след това, разбира се, ще трябва да се поизпотя малко в Лас Вегас, за да разнищя случая с „Таити“.
— И ако това не е разходка, здраве му кажи — заяви Роб. — Да ти се похваля, и аз ще ходя на екскурзия.
— О, така ли? Не знаех, че Джеф е одобрил разходите.
— Е, за този случай направи специално изключение. Това е един двудневен семинар върху подходите на централните банки при осъществяването на контрол върху разменните курсове. В Хаунслоу. Искаш ли да дойдеш? През това време на годината там било чудесно.
— Много мило от твоя страна, но не мога — казах аз. — Хайде, стига с тая работа. Кажи нещо за любовния фронт.
Лицето на Роб моментално помръкна.
— Не го ли бива?
— Ужасно — отвърна той.
— Доколкото разбирам, още преследваш Кати Лейзънби.
Роб кимна с нещастен вид и въздъхна.
— Ами да. Кати ме избягва, две мнения няма. Но аз нямах намерение да я оставям да се измъкне просто ей така. Така че реших, че ще е по-добре да измисля нещо.
Измъкна цигара и я запали. Не беше страстен пушач — на работа никога не пушеше, а навън рядко, и то само когато беше много измъчен по някакъв повод.
— Изпратих й факс — продължи той. — Писах й, че съм впечатлен от идеите й за пазара на държавни ценни книжа, но преди да започнем сериозна работа с нея, аз и колегите ми искаме да я опознаем добре. Така че й предложих вечеря в „Байбендъм“ в Челси. — Роб видя озадаченото ми изражение и се изсмя. — Подписах го Джон Къртис от застрахователната компания „Албион“.
— Сериозно? — възкликнах аз.
— Тя ми беше казала, че „Албион“ били най-големият й перспективен клиент. Нямаше начин да не дойде. Дадох й номера на факса на „Де Джонг“ за отговор, за да не разбере Къртис какво става. Разбира се, тя се хвана. Е, резервирах две маси за осем часа, една на името на Къртис за четирима, и другата на моето име за двама. Подраних с десет минути и застанах на бара. Бил ли си някога в „Байбендъм“?