Поклатих глава.
— Не, но съм чувал за него.
— Доста е стилно. В старата сграда на „Мишлен“ е, архитектура от двайсетте години, чудесно обслужване, вълшебни ястия. Добър избор. Така или иначе, тя закъсня десетина минути. Беше направо зашеметяваща — в черна рокля, която подчертаваше всичко. Сервитьорът я преведе покрай мен до празната й маса, точно до мястото, където стоях. Тя направи доста неуспешен опит да се престори, че не ме е забелязала, но нямаше къде да ходи — масата й беше само на два-три метра от мен. Така че ме погледна и аз отидох при нея. И двамата установихме, че чакаме някого; казах й, че чакам чичо си. Съгласи се да пийне с мен на бара. Беше доста напрегната и наистина имаше нужда да пийне. Поръчах бутилка „Тайтинджър“, като казах, че било любимото питие на чичо, и че той така или иначе би го поръчал. Изпихме по чаша, после по още една. Кати полека започна да се отпуска. Каза ми, че много държала да направи добро впечатление на Къртис. След малко вече съвсем се отпусна. Наближаваше вече девет, а нито чичо ми, нито Къртис се появяваха. Предложих, в случай че и двамата се окажат несериозни, да вечеряме заедно. Склони. Естествено, никой не се появи. Вечерята беше вълшебна. Шампанското се лееше. Въобще, прекарахме незабравимо.
— Дотук добре, както казал онзи, дето падал от десетия етаж — обадих се аз.
Роб се усмихна замечтано и отпи от бирата си.
— Приключихме страхотния летен пудинг, отпуснахме се доволни и Кати изведнъж каза, че се радвала, загдето Къртис не се появил. Бяхме единодушни, че сме прекарали чудесна вечер. И тогава…
— Недей, моля те! — Щях да прихна, така че потърсих спасение в бирата си. Но нямаше къде да мърдам.
— И тогава й казах, че съм нагласил цялата вечер. И че нито чичо ми, нито Къртис и колегите му изобщо са мислили да идват.
— А на нея това не й хареса, нали?
— Не й хареса — призна Роб. — Изобщо не й хареса.
— И как реагира?
— Пощръкля — въздъхна Роб. — Пламна цялата. Каза ми, че досега никой не я бил правил такава глупачка. Каза, че съм пълно куку и че никой не би трябвало да си има работа с мен. — Роб направи пауза, очевидно се чувстваше неудобно при спомена за сцената. — Казах й, че я обичам и че знам, че и тя ме обича.
— И какво каза тя?
— Каза да вървя на майната си — отвърна Роб съкрушено. — Каза, че съм бил пълен идиот и че тя щяла да има грижата никога повече да не я безпокоя. После се изправи и си тръгна.
— „Байбендъм“, а? Трябва да ти е струвало цяло състояние.
— Така е. Щеше да има смисъл, ако беше останала. Не мога да проумея защо не остана. Искам да кажа, толкова хубаво си прекарахме. И тя не го кри.
Повдигнах рамене.
— Е, сега вече няма какво да правиш.
— Не знам — каза Роб. — Може би ако направя нещо драматично… Нали знаеш, нещо страхотно романтично. Нещо, което да я убеди какво е тя за мен. Жените обичат тия неща, нали знаеш.
Повдигнах вежди, но не казах нищо. Изпитвах тръпка само при мисълта какво ли разбира Роб под „драматично“. Помислих дали няма да е по-разумно, ако го откажа от тая идея, но това щеше да бъде само напразно губене на време. Навиеше ли си нещо на пръста Роб, и дяволът не можеше да го разубеди. Начинът, по който той можеше да прехвърля чувствата си от една жена върху друга и само за седмица или малко повече да се влюбва безумно в напълно непознато момиче, беше повече от изумителен. Беше моя пълна противоположност. В паметта ми изплува споменът как Деби ме окуражаваше да си намеря приятелка.
Представата за връзката на Роб и Деби ми причиняваше истинска болка. Невероятните й изблици на остроумие и сериозните до смърт клетви на Роб за вярност изобщо не се връзваха в представите ми. Може би това беше една от причините връзката им да се разпадне.
— Липсва ми Деби — изрекох аз почти без да мисля.
— И на мен — изгледа ме Роб.
— Двамата сте били много близки, нали?
— Да, бяхме — каза той и сграбчи чашата си. Лицето му почервеня.
— Чудно, никога не бих предположил — казах аз.
— Действахме като истински професионалисти. Не позволихме това да попречи на работата ни. Но така или иначе, всичко свърши.