Фелисити не ми го беше представила по този начин. Спомних си какво ми каза за Роб — как тормозил Деби с напъните си да се оженят само дни преди да умре. На всяка цена трябваше да разбера какво се е случило между тях.
— Завчера видях Фелисити. Нали я знаеш, съквартирантката на Деби.
Роб премълча и аз продължих.
— Тя ми каза, че си предлагал на Деби да се ожените само седмица преди смъртта й.
Роб застина и ме изгледа остро. Лицето му пламтеше; кръвта беше нахлула в ушите и врата му. Дишаше тежко, цялото му тяло се разтърсваше от чувства. Челюстта му трепереше; очите му се замъглиха. Не можеше да произнесе и дума.
Бях прекалил и за миг съжалих, но нищо не беше в състояние да върне думите ми назад.
Накрая от устата му се изля цял порой.
— Тая тъпа, тъпа, тъпа кучка! Аз я обичах! И тя го знаеше. Защо не прие предложението ми? Ако се беше съгласила…
Внезапно млъкна и се втренчи в мен с воднистите си очи. Захапа долната си устна, блъсна чашата си в масата с такава сила, че се удивих как остана здрава, извърна се и излезе от кръчмата.
Останах така няколко минути, зашеметен от внезапния му изблик. Никога до този момент не го бях виждал такъв. Обзет и от гняв, и от скръб, обилно примесени със силно, потискано подмолно чувство на пълно нещастие. Съвестта ме загриза с всичка сила. Не трябваше да бъда толкова жесток с него. Никога не бях вземал страстта му към жените на сериозно. Но сега вече знаех, че за Роб това е било въпрос на живот или смърт. Трябваше да бъда по-внимателен с него в бъдеще.
Допих чашата си и излязох от кръчмата. Вече започваше да ми става ясно какво беше имала предвид Клер, когато ми каза, че нещо му прихлопвала дъската. Нормален човек на негово място никога не би се държал по такъв начин. Внезапният му изблик на гняв ме плашеше. Зачудих се как ли се е държал по телефона с Деби последните няколко дни преди тя да загине. Ясно беше защо е била толкова разтърсена.
А сега, толкова скоро след тази трагедия, бе насочил вниманието си към Кати. Но тя не ми приличаше на човек, неспособен да се погрижи за себе си. Изглежда, Роб най-после си беше намерил майстора.
Вечерта беше топла и приятна; бирата бавно ме отпускаше и повдигаше настроението ми. През деня беше валяло и фаровете на преминаващите коли танцуваха с уличните лампи в локвите по платното. Група младежи крещяха пред някаква кръчма на отсрещния тротоар. За миг се обърнах и ги видях как се клатушкат, после си продължих по пътя. Но в последния момент с крайчеца на окото си зърнах нещо.
Джо.
Седеше зад прозореца на кръчмата и ме следеше.
Дали беше той?
Вгледах се по-отблизо и видях как една слаба фигура се надига и се отдалечава от прозореца. Беше с неговия ръст, но не бях сигурен дали е той. Бях го зърнал само за миг. Може би само си въобразявах. Или…
Забързах напред и изведнъж свърнах рязко вдясно в една малка уличка. Беше тъмно. Почти непрогледен мрак. Краката ми шляпаха из локвите.
Поспрях за секунда. Стори ми се, че дочувам шум след себе си. Като че ли бяха човешки стъпки, но реших да не изчаквам, за да се уверя. Пред един бар само на стотина метра имаше осветена телефонна кабина.
Закрачих бързо към този източник на светлина, който се отразяваше в локвите по пътя и в блестящите от дъжда листа на живия плет от двете страни на улицата. Вратът ми настръхна; всеки миг очаквах някаква ръка да ме сграбчи за гърлото или пък върху черепа ми да се стовари стоманен прът.
Някаква пияна олюляваща се двойка ми изкара акъла, докато се измъкваше от бара. Изчаках ги да отминат към Глостър Роуд. Смееха се високо.
Стигнах до телефонната кабина. Дръпнах вратата и се вмъкнах вътре. В уличката не се виждаше никакъв човек. Но кабината беше силно осветена и това ми пречеше да виждам добре навън.
Вдигнах слушалката, готов да избера мигновено 999 още при първия полъх на опасността.
Но опасност нямаше.
Беше нелепо. След две минути окачих слушалката и излязох от кабината. Забързах по някакъв тесен проход и след малко се озовах пред една църква. През църковния двор минаваше алея, която ме извеждаше право до квартирата ми. Тръгнах по нея.
Само след няколко крачки ми се стори, че чувам приглушен тропот зад и вляво от мен. Намирах се в центъра на града, но църковният двор беше злокобно тих. Обичайният градски шум беше само неясно боботене, долитащо иззад стената и църквата. Замрях с напрегнати сетива, за да доловя и най-малкия шум или звук. И в този момент ми се стори, че някаква сянка се раздвижва зад един надгробен камък.