Накрая успяхме да се доберем до хотела. Захвърлих куфара на пода, без дори да го отварям, проснах се на леглото и мигновено заспах.
Програмата ми в „Блуумфийлд Уайс“ започваше чак в десет часа и това ми позволи да се насладя на отличната закуска в „Уестбъри“. Едно от най-големите удоволствия, което може да си позволи човек далеч от офиса си, е възможността да закуси, без да бъде пришпорван от стрелките на часовника. „Уестбъри“ е „английският хотел“ в Манхатън. Бяха ми запазили стая в него, защото там обикновено отсядаше Хамилтън, когато пристигаше в Ню Йорк. Беше елегантен, без да изпада в излишен разкош. Фоайето беше застлано с килими, а мебелите от периода на регентството на Уелския принц Джордж от началото на XIX век и пейзажите от същата епоха бяха на път да убедят човек, че е отседнал в някой провинциален хотел в Англия, а не в осеметажна сграда от камък насред Манхатън.
Излязох на улицата с пълен стомах и хванах такси. Шофьорът този път беше хаитянин. Откара ме безпрепятствено до Уолстрийт. През целия път в ушите ми гърмя някаква местна радиостанция, която излъчваше на френски език.
Имах на разположение още няколко минути и помолих шофьора да ме остави в най-високото място на Уолстрийт, за да мога да извървя пеша последните няколко квартала до канторите на „Блуумфийлд Уайс“. Разходката ми наподобяваше спускане в каньон с отвесни стени. Денят беше слънчев, но гигантските сгради потапяха улиците в полумрак и в ранния утринен час студът още не искаше да си отиде. Стигнах до средата на улицата и завих наляво, после надясно, продължавайки по все по-стесняващите се улици, където сградите се сближаваха все повече, а сенките се сгъстяваха. Накрая стигнах до петдесететажна черна сграда с вид по-зловещ и от този на заобикалящите я. Над входа с дребни златни букви пишеше „Блуумфийлд Уайс“.
Бяха ми казали да се кача до четиридесет и петия етаж и да потърся Лойд Харбин, шефа на отдела по продажби на облигации с висок доход. Почаках две минути в приемната, докато дойде да ме вземе. Беше среден на ръст, но с мощна фигура. Раменете му бяха безкрайно широки, а вратът му почти не личеше. Той нахлу в стаята с протегната десница и гласът му избумтя:
— Здравей, Пол, много ми е приятно! Аз съм Лойд Харбин.
Бях готов за стоманеното му ръкостискане. Още в училище научих, че ако забиеш ръка в мястото, където се съединяват палецът и показалецът на съперника, той не може да сграбчи дланта ти с всичка сила, и усвоих тази техника безотказно. Сега това се оказа извънредно ефективно. Харбин беше тип „бивш американски пехотинец“, но все пак за миг го изкарах от равновесие.
Обаче не беше човек, който да се притесни от нахалството на някой млад британец, и само след секунда усмивката му се възвърна.
— Виждал ли си какво представлява борсов салон в Уолстрийт?
Поклатих глава.
— Добре, тогава ела и виж.
Последвах го през някакви сиви двойни врати. Борсовият салон на „Блуумфийлд Уайс“ определено не беше най-големият на Уолстрийт и едва ли най-модерният, но със сигурност мога да твърдя, че беше от най-активните. Стотици борсови бюра изпълваха залата. Големи електронни табла съобщаваха последните новини, борсовите цени и часовете по цял свят. Около тях сновеше цяла армия служители в задължителните бели ризи на „Братя Брукс“, тук-там се мяркаха и жени — почти всички с обтегнати рокли, обилен грим и сложни прически. Борсовите салони са територия, все още доминирана от мъжете; за нежния пол остават работните места на асистентки и секретарки.
Салонът беше невероятно оживен; бръмчаха безброй гласове. Предаваха информация, спореха, караха се, заповядваха. Още от прага на залата се озовах в пулсиращото сърце на капиталистическа Америка, мястото, откъдето тръгват всички пари.
— Заповядай, ела на бюрото ми и ще ти покажа как действаме — каза Лойд.
Последвах го, проправяйки си път сред разпръснати столове, купища хартии и препълнени кошчета за отпадъци. Бюрото на Лойд беше заобиколено от група мъже по бели ризи. Усетих, че ставам подозрителен — бях единственият мъж със сако в тази зала. Преметнах го върху ръката си, но дори и това не помогна, защото ризата ми беше на райета, а тук вече бях безсилен да променя нещата.