Точно в този момент високоговорителят върху бюрото оживя.
— Фред, какви са новините?
— Това е Джон — обърна се Фред към мен. После каза в микрофона: — Дотук добри. Получихме оферти за шестстотин милиона само от Ню Йорк. Хората започват да харесват пазара.
— И аз имам същата информация от Бостън и Чикаго — изхърка гласът на Джон.
— Вземаш ли тази оферта?
— Мисля да го направя.
Наблюдавах как Фред приема съобщения от няколко клиенти. Повечето пласираха заявки за аукциона. Изуми ме спокойствието в гласа му, като се вземеха предвид огромните суми, които се търгуваха. Той наистина внушаваше доверие.
В дванайсет и петдесет и пет, само пет минути преди аукциона, Джон се приближи до нас и прошепна нещо в ухото на Фред. Той се усмихна, погледна ме и каза:
— Каквото и да видиш сега, запази го за себе си. Разбрано?
Кимнах и попитах:
— Какво става?
— Възнамеряваме да предложим отказани оферти — каза той. — Ще предлагаме оферта за по-голямата част от аукциона с доход толкова нисък, че никой от останалите дилъри да не купи никакви облигации. Повечето от тях са продали къси десетгодишни облигации с надеждата да ги изкупят обратно по време на аукциона. Но няма да им стане играта, защото всичките облигации ще бъдат в наши ръце. Ще задрапат да покрият късите си позиции и когато другите клиенти проумеят, че заявките им няма да бъдат изпълнени, всеки ще се опита да изкупи облигациите. Пазарът ще тръгне нагоре и „Блуумфийлд Уайс“ ще си опече работата. А сега трябва да звънна на две места. Искаме да включим в играта и нашите приятели.
Първото му обаждане беше до една от най-големите корпорации в Щатите.
— Здрасти, Стив, обажда се Фред — каза той. — Нали подаде заявка за сто милиона на аукциона за десетгодишни облигации. Мисля, че трябва да повишиш ставката.
— Защо? — запита гласът от другия край на телефона.
— Знаеш, че не мога да ти кажа — заяви Фред.
Последва кратка тишина.
— Окей, влизам. Запиши ми петстотин милиона.
— Благодаря — каза Фред и затвори. Очевидно процедурата бе проигравана многократно в миналото.
Направи същото обаждане и до друга крупна институция, която се съгласи да повиши заявката си до триста милиона долара.
Видях, че Кеш се навърта около бюрото на Джон Сондърс. Явно беше дочул нещо, защото изведнъж се втурна към близкото празно бюро и се обади по телефона. Нямаше нужда да питам на кого звъни.
Две минути преди един часа позвъниха от някаква фирма — „Бънкър Хил Мутуал“.
— Здравей, Фред, как върви?
— Аз съм наред, Питър, за разлика от този аукцион, който ще си има проблеми. Никой от клиентите ми не проявява интерес.
— Какво мислиш, че ще направи „Блуумфийлд Уайс“?
— Не мога да знам със сигурност, но мисля, че ще оферираме на загуба.
Питър изгрухтя благодарностите си и затвори.
— Защо му каза това? — запитах аз.
Фред се изхили.
— О, той винаги звъни по инвестиционните банки точно преди аукциона. Пее навсякъде и ако му кажех какви са плановете ни в действителност, само след минута всички щяха да го знаят.
Борсовият салон замря. Стрелката на часовника се приближаваше до един часа. Докато резултатите от аукциона станат известни, щяха да изминат десетина минути.
Минутите течаха бавно.
Изведнъж високоговорителят оживя.
— Окей, изглежда „Блуумфийлд Уайс“ притежава всичките девет милиарда от тази емисия. Грабвайте телефона и казвайте на клиентите си какво става. Нека на ония с късите позиции да им причернее.
Огледах се. Залата гъмжеше от усмихнати агенти, които настойчиво звъняха на клиентите си да им съобщят резултата. Само след няколко секунди зелените цифри върху екраните на бюрото на Фред замигаха — пазарът се вдигаше.
„Блуумфийлд Уайс“ и техните най-любими клиенти този ден направиха голяма печалба.