Закъснях няколко минути за обяда, който трябваше да се състои в една от трапезариите на „Блуумфийлд Уайс“. Беше действително впечатляваща. Намираше се на четиридесет и шестия етаж — достатъчна височина, та човек да зърне залива над съседната сграда. Никога до този момент не бях виждал нюйоркския залив от такъв ракурс. Слънцето се отразяваше от светлосивата повърхност на морето, фериботи сновяха напред-назад между Стейтън Айлънд и терминала точно под нас. Статуята на свободата дръзко бе вдигнала факела си, без да обръща внимание на двата хеликоптера, които жужаха около ушите й. В далечината се простираха елегантните очертания на моста Верасано — фокусна точка за дузина кораби, поели курс към открития океан.
— Навсякъде другаде щеше да платиш за обяд с такъв изглед поне двеста долара — произнесе доближилият ме Лойд.
Колко глупаво от моя страна да не оценя доларовата стойност на изгледа.
Зад Лойд се появи Кеш, а до него нисък оплешивяващ мъж на около тридесет и пет години с очила с дебели стъкла.
Повдигна ми се само от вида на Кеш. Бях бесен, загдето се бях оставил да ме заблудят привидното му добродушие и дружелюбност. Но трябваше да разговарям с него все едно че нищо не се бе случило, все едно че „Де Джонг“ не беше пострадала толкова много, все едно че той нямаше пръст в смъртта на Деби.
— Здравей, Пол, как я караш? — избумтя той и протегна ръка.
Поколебах се за миг преди да я стисна. После се стегнах и отвърнах:
— О, чудесно. Колегите ти са чудни момчета и ме разведоха навсякъде.
— Добре, добре — каза Кеш. — Вече си се запознал с Лойд, но предполагам, че още не се познавате с моя стар приятел Дик Вайгел.
Нисичкият плешив мъж разтърси енергично ръката ми и ме дари с усмивка, фалшива до небесата.
— Радвам се да се запозная с вас — каза той. — Всеки клиент на Кеш е и мой приятел.
— Предлагам вече да седнем — каза Лойд. — Какво ще кажеш за един айс чай, Пол?
Бях забравил, че обедите в инвестиционните банки на Уолстрийт са прочути с въздържателството си. Трудно привиквах с американския навик да се пие студен чай на обяд, но предположих, че за тях английският навик да се пие топла бира ще е не по-малко смущаващ. Реших, че ще е по-добре, ако възприема навиците им, и отвърнах:
— Да, с удоволствие бих пийнал студен чай.
Известно време разговорът се движеше по обичайните в такива случаи пътеки: говорехме за времето в Англия, за предпочитаните самолетни компании, за това, колко спокоен бил пазарът и колко трудно станало човек да печели пари.
Огледах ресторанта и другите обядващи. Изключителната гледка не ги вълнуваше. Без значение дали бяха едри и дебели, или дребни и кльощави, всички се хранеха бързо, тъпчеха солидни парчета пържола в устата си, приведени колкото може повече над масите. Изобщо не се чувстваха у дома си в тази атмосфера на тържествена тишина. Разговорите не бяха отпуснатото полугласно мърморене, характерно за един нормален ресторант, а по-скоро серия шепоти в стакато. Имаше и доста други гости на „Блуумфийлд Уайс“ — личаха си от пръв поглед.
Мярнах профила на един мъж, седнал на ниска маса в отсрещния ъгъл. Добре познавах този профил. Беше на Джо Финли.
Някой от съседите му по маса изглежда видя стъписването ми, защото Джо се извърна и погледна право в мен. Изви ъгълчетата на устата си в онази крива усмивка, която бях видял на корабчето, и пак се наведе над обяда си.
По дяволите, какво правеше Джо тук? Не ми ли стигаше Кеш в Ню Йорк, та сега и Джо Финли!
Приведох се към Кеш.
— Това там да не е Джо Финли?
— Той е, разбира се — отвърна Кеш.
— Какво прави тук?
— Същото като нас. Ще прекара няколко дни в Ню Йорк и после заминава на конференцията в Аризона.
— Защо не ми каза, че идва и той? — попитах аз.
Кеш ме изгледа озадачен. После изведнъж се изсмя.
— Пол, да не искаш да ти изброя имената на всички, които отиват на тая шибана конференция? Нали двамата с Кати ще се грижим за теб? Какво повече искаш?
Беше прав, разбира се. Но въпреки това присъствието на Джо ме изнервяше.
Вайгел хвърли поглед към масата на Джо.
— Това момче е добър борсов посредник. Или поне има дяволски добра репутация. Сега ми дойде на ум, как е шефът ви Хамилтън Маккензи? Не съм го виждал от години.
Откъснах очи от жилавата фигура на Джо и се обърнах към подпухналото мазно лице на Дик Вайгел.