Шофман! Бях чувал това име и преди! Разрових се из паметта си. Точно така. Човекът от „Хоншу Банк“ ми каза, че Шофман му се бил обаждал няколко месеца преди Деби.
— Шофман е бил вашият предшественик, така ли? — запитах аз Вайгел.
— Да — отвърна той. — Беше почтено момче. Но както каза Лойд, липсваше му най-важното. Човек има нужда от инстинктите на убиец, за да си свърши работата, особено при днешната конкуренция. Аз ги имам, а той ги нямаше.
Трудно можеше да ме удиви с признанието си.
— И какво стана с него? — запитах аз.
— Преди две години го прехвърлиха в отдела, който се занимава с документацията, а Дик зае мястото му тук — каза Лойд.
— Още ли работи за „Блуумфийлд Уайс“?
Последва тишина. Всички се обърнаха към Лойд с няма молба да каже нещо. И той го направи.
— Не — каза Лойд. — Преди няколко месеца един ден той не дойде на работа. Просто изчезна. Полицията не можа да открие никаква следа от него. Сигурно са го пречукали в някоя тъмна улица. Нали знаете какво представлява градът в наши дни.
— Не откриха ли кой го е направил? — запитах аз.
— Те не знаят със сигурност дори дали е мъртъв. Смятат, че най-вероятно са го пречукали нейде по улиците заради портфейла му.
Полицията можеше и да си мисли така. Но за мен беше повече от странно, че двамата души, разговаряли с „Хоншу Банк“ относно гаранцията им за"Тремънт Капитал", не са вече между живите. И изведнъж ужасен осъзнах, че има и трети човек, който знае това.
Аз.
— Това е наградата, която получава човек за удоволствието да живее в този град — натърти Вайгел и размаха пръст пред очите ми. — И аз живеех в града, но вече стана прекалено опасно. Сега съм в предградията. Монтклеър, Ню Джърси. Там животът е доста по-безопасен. Но пък да ви кажа, пътувам и доста време до работата.
Разговорът се отклони към времето за добиране до работното място и после отново се върна към темата колко надарен бил Дик. Приключихме обяда и двамата с Лойд се върнахме в борсовия салон. Доближих бюрото на Томи.
— Хапна ли добре? — ухили се той.
Направих гримаса.
— Човек и нарочно да иска, пак не може да събере по-гадна компания от тия — каза Томи. — Лойд Харбин и Кеш Калахан. И тоя отвратителен Дик Вайгел.
— Да ти призная, едвам го изтраях — казах аз.
— Един от най-фините мъже на „Блуумфийлд Уайс“ — каза Томи.
Усмихнах се и посочих към телефона му.
— Имаш ли нещо против да погледам как работиш?
— Ама моля ти се!
Вдигна телефона и ми подаде втората слушалка.
Изслушах разговорите му с няколко клиенти. Знаеше как да се отнася с тях. Беше услужлив и дружелюбен с всички, но всеки път променяше подхода си, макар и леко, с поредния клиент. С едни разговаряше шеговито, с други с по-сериозен тон. Леко и непринудено ги снабдяваше с информация; при всеки един знаеше със сигурност с какви точно облигации разполага, дори и когато някои полагаха какви ли не усилия да не се издадат. И не направи и най-малък опит да продаде позицията от облигации на „Мейси“, които „Блуумфийлд Уайс“ бяха закупили по погрешка и сега полагаха отчаяни усилия да се отърват от тях. Отличен агент по продажбите.
След час и нещо ни прекъсна Лойд. Просто дойде, потупа Томи по рамото и каза:
— Можеш ли да ми отделиш минутка?
— Разбира се — отвърна Томи, стана и двамата излязоха.
Повъртях се няколко минути и накрая седнах на стола на Томи да следя какво става наоколо.
След малко Лойд се върна. Понечих да стана, но той ме притисна обратно на стола.
— Остани, Пол. Ако искаш, можеш да седиш тук до края на работния ден. След малко ще дойде шефът на проучвателната ни група.
Прииска ми се да го запитам къде е Томи, но нещо ме накара да се сдържа. Агентите по продажбите от околните бюра ми хвърляха погледи крадешком. Имах впечатлението, че гледат не толкова мен, колкото стола, на който бях седнал. Столът на Томи.
Имах чувството, че осквернявам нечий гроб. Рязко станах от стола. Чувствах се малко глупаво да се въртя безцелно из залата, игнориран от всички. Страшно ми се дощя да им кажа, че нямам никаква вина за уволнението на Томи.
Знаех добре какво се върти из главите им. Томи нямаше късмет. Всеки един от тях можеше да бъде на мястото му. Само за пет минути Томи се бе превърнал от преуспяващ агент по продажбите в неудачник. А никой от тях не искаше да има нещо общо с това. Поне пред публиката.