— Доста често — казах аз. — А в твоя случай се е представил откъм най-лошата си страна. Не мисля обаче, че това е финалът.
— О, господи — простена тя. — Ако можеш да му повлияеш по някакъв начин, моля те, направи го. Опитах всичко, което ми дойде на ума. Не е лошо момче, но ми се повдига от него.
Сетих се какво ми каза Фелисити за телефонните му обаждания до Деби, за подозрението на Клер, че нещо му хлопа дъската, и накрая за срещата ми с него в „Глостър Армс“ и казах:
— Значи внимавай.
Кати повдигна вежди, но аз не се доизясних. Поговорихме си още час и изпихме по още една бира. Кати успя да ме склони да й разкажа за семейството си — нещо, което никога не ми е било приятно, особено с хора, които почти не познавам. Разказах й за смъртта на баща ми, за заболяването на мама и как съм разрушил мечтите й да ме види фермер. Тя изрази съчувствието си. С изненада установих, че думите й не ме смущават, нито пък изпитвам обичайната горчивина, че събеседникът ми е неискрен.
— Хамилтън Маккензи още ли си е същото студенокръвно животно? — попита тя. — Сигурно не е от най-лесните.
— Не пуска всеки до себе си — признах аз. — И е много взискателен учител. А на похвалите е съвсем пестелив.
— Но ти го харесваш, нали?
— Не бих използвал точно тези думи. Възхищавам му се. Той е един от най-добрите на борсата. Отличен учител е. Умее да извлече най-доброто от мен, кара ме да давам всичко от себе си. И да ти кажа, бих направил всичко за него.
— Сигурно е хубаво да работиш с човек като него.
— Да, така е.
— Почти като баща и син.
Размърдах се на стола.
— Не бях поглеждал нещата от този ъгъл. Но сигурно си права.
Кати се пресегна през масата и хвана ръката ми.
— Прости ми, не трябваше да го казвам.
— Не, не, няма нищо. Цяло щастие е да можеш да си изприказваш мъката на някого. Да споделиш с човек, който те разбира. Най-лошото нещо, когато загубиш родител, е, че оставаш почти сам. И просто нямаш с кого да споделиш дори и най-дребните неща от живота.
Кати се усмихна. Помълчахме няколко минути. После тя погледна часовника си.
— Как лети времето! Трябва да тръгвам. Благодаря ти за почерпката. Вече се чувствам доста по-добре.
Тя се надигна от стола си. Не исках да се разделяме.
— Аз също.
И аз се чувствах като нея.
Разделихме се и всеки от нас пое към хотела си.
12.
Първото нещо, което направих на следващата сутрин, беше да отменя всичките си ангажименти за деня. Казах, че е възникнала неотложна работа. Исках да тръгна по следите на онова, което бях научил предния ден.
Много ме вълнуваха две неща. Първо, какво се е случило с Шофман, и второ, дали мога да науча още нещо за начина, по който Вайгел е оформил сделката с „Тремънт Капитал“.
Почнах от първия въпрос. Обадих се на информацията да разбера номера на най-близкия до „Блуумфийлд Уайс“ полицейски участък. Предполагах, че това е било първото място, където са съобщили за изчезването на Шофман. Избрах номера от телефона в хотелската ми стая.
Два пъти ме прехвърляха на други инстанции, докато накрая се свързах с една жена с приятен глас, която ми каза, че за изчезването било съобщено именно на тях, но с разследването на случая се заел друг участък, който се намирал на Западна 110 улица, съвсем близо до квартирата на Шофман. Благодарих й, излязох от хотела и взех такси до горен Уест Сайд.
За щастие в участъка цареше спокойствие. А за мой допълнителен късмет дежурният сержант се оказа от рядката порода ревностни англофили, пръснати по цяла Америка.
— Абе вие да не сте англичанин? — запита ме той в отговор на моето приветствие.
— Да — отвърнах аз.
— Добре дошли в Ню Йорк. Харесва ли ви?
— О, чудесен е. Всеки път идвам с удоволствие.
— Значи сте от Англия, а? Майка ми беше англичанка. Войнишка съпруга. В Англия къде живеете?
— В Лондон.
— Сериозно? И майка ми е оттам. Може би познавате семейството й. Казват се Робинсън.
— Знаете ли, в Лондон има доста семейства с тази фамилия — казах аз.
— Да, имате право. Преди две години им ходих на гости. Изкарахме си много славно. Та с какво мога да ви помогна?