След миг в приемната цъфна Джийн. Беше висока жена с кръгли очила тип „Джон Ленън“ и дълга кестенява коса, разпусната по гърба. Носеше широка блуза и дълга пола. Изглеждаше съвсем като хипи, доколкото човек може да изглежда хипи на Уолстрийт, а това не се среща место. С нищо не показа, че познава Томи. Преведе ни през няколко коридора, докато се доберем до офиса. На една много малка площ бяха наблъскани шест бюра. Пет бяха заети от мъже, които не вдигаха глави от работа. Шестото беше на стража пред стъклен кабинет, заемащ другата половина на стаята. Стените отвътре бяха покрити с непрозрачни завеси.
— Мистър Вайгел ще отсъства половин час — каза Джийн. — Съжалявам много, че се е получило такова разминаване. Просто не мога да си го обясня. Бихте ли изчакали, или ще дойдете по-късно?
— Бихме почакали, ако е удобно — каза Томи.
— Защо не влезете в кабинета на мистър Вайгел, докато се върне? — предложи Джийн.
Щом се озовахме вътре, Томи се ухили широко. Джийн му се усмихна в отговор, излезе и затвори вратата.
Офисът беше просторен, с голямо бюро, две кресла, диван, и масичка за кафе. Стаята гъмжеше от „надгробни камъни“ — реклами от предишни сделки, покрити с прозрачна пластмаса. Вайгел бе осъществил много сделки и държеше всички да го знаят. На стената имаше две фотографии в рамки: на едната Вайгел се ръкуваше с Лий Якока, а на другата — с кмета Ед Кох. Портретът на Кох би направил чест на всеки китайски ресторант в Ню Йорк.
Една от стените беше цялата в дървени шкафове с чекмеджета. Две от отделенията бяха с надпис „приключени сделки“. Опитах се да ги отворя. Бяха заключени.
Томи излезе до Джийн под претекст, че му се пие кафе, и се върна с връзка ключове. Отворихме чекмеджетата.
Папките вътре бяха подредени по азбучен ред. Бързо ги прехвърлих до буквата Т. Нямаше никаква „Тремънт Капитал“. Проклятие! Върнах се обратно на някои от вече прелистените папки. Забелязах, че много от заглавията очевидно бяха кодови думи.
— Какво ще правим сега? — запита Томи.
— Не ни остава нищо друго, освен да преровим всяка папка поотделно — отвърнах аз.
— Но те са поне сто. Може да ни отнеме цял час! А имаме само двайсет минути.
— Нямаме избор. Започвам от А, а ти тръгваш отзад напред.
— Чакай малко. Искам да видя дали няма да позная някои от кодовите думи — каза Томи.
Докато прелиствах втората папка — беше поглъщането на компания за козметични продукти с кодово наименование „Адонис“ — Томи прошепна:
— Открих я!
И ми протегна една папка с името „Мюзикхол“.
— Как успя? — ахнах аз.
— „Тремънт Капитал“ ми напомни за Тремънт авеню в Бронкс. Там имаше един мюзикхол, навремето беше много популярен.
— Браво! — казах аз и сграбчих папката. Не бих свързал думата „Тремънт“ с Бронкс. Интересно.
Разположих всички документи от папката върху масата и започнах да ги преглеждам един по един. Имаше проектодоговори и накрая окончателната версия на проспекта, който бях разглеждал в Лондон. Имаше и кореспонденция с адвокатската фирма „Ван Крееф, Хеерлен“, в която се обсъждаха подробно голям брой юридически детайли. Едно писмо настояваше за запазването в пълна анонимност на действителните собственици на „Тремънт Капитал“. Разбира се, имената им ги нямаше никъде.
После открих едно писмо с фирмения знак на „Харцвайгер Банк“. Беше от Ханс Дитвайлер. То потвърждаваше номерата на сметките за изплащането на фондовете, събрани от „Тремънт Капитал“ от оферирането на облигациите им.
Проклятие. Ако парите, които „Де Джонг“ беше платила за частната сделка, бяха отишли в Швейцария, това на практика означаваше да се простим с тях.
Продължих да ровя. И след секунди го открих. Беше надраскано върху парче жълта хартия от бележник. Най-отгоре беше изписана думата „СТРУКТУРА“. Под нея имаше серия правоъгълничета. Пълната схема на това грандиозно мошеничество.
Взех лист хартия от бюрото на Вайгел и започнах да копирам диаграмата. Почукване на вратата ме прекъсна. Беше Джийн.
— Момчета, трябва да побързате. Дик може да дойде всяка минута.
Бързо довърших диаграмата, внимателно събрах папката с надпис „Мюзикхол“ и я върнах в шкафа. Двамата с Томи огледахме кабинета, за да се уверим, че го оставяме в същия вид, в който го заварихме. Погледът ми падна върху дневника за срещи на Вайгел на бюрото му. Бързо го прелистих на страницата със седмицата, в която беше убита Деби. Беше изпълнена със срещи, но всички бяха в Ню Йорк. Не се споменаваше нищо за отложени ангажименти или полети до Лондон.