— Двайсет милиона са измъкнали от „Де Джонг“. А другите двайсет?
— От „Харцвайгер Банк“ в Цюрих — отвърнах аз. — Разговарях с някой си хер Дитвайлер от банката. Преструваше се, че никога не е правил такава сделка. Трябва да са му подхвърлили някое кокалче за съучастието. Това обяснява защо използват сметки в „Харцвайгер Банк“. Хер Дитвайлер може да бди над фондовете.
— Окей. Значи така успяват да изкарат пари от замъкнатите четиридесет милиона. А каква е тая „машина за пари на Чичо Сам“?
Поклатих глава.
— Не знам. Очевидно това е ключът към целия случай. Не знам какво означава, по дяволите!
— Може би е някаква правителствена агенция? — предположи Томи.
— Може би — казах аз. — Но досега не ми е известен случай някой да е забогатял като доверява пари на правителствени агенции.
— Чичо Сам може би е кодово название за армията — каза Томи. — Много хора правят пари по този начин. Контракти за отбранителната промишленост и така нататък.
— Възможно е — отвърнах аз.
Няколко минути си блъскахме главите над възможностите, без да дойдем до някакво задоволително решение.
— И така, как мога да ти помогна? — запита Томи.
— Сигурен ли си, че имаш такова желание? Вече знаеш какво се случи на Деби Чейтър и Грег Шофман.
— Слушай, аз съм без работа и трябва да правя нещо. А това е далеч по-интересно от продажбата на облигации. А и колкото по-дълбоко им го навра на онези от „Блуумфийлд Уайс“, толкова по-добре.
— Можеш да помогнеш, като се опиташ да разучиш още за Грег Шофман — казах аз и му разправих за опитите си да открия още подробности за изчезването му. — Бих искал да разбера кой може да го е убил. И нещо също така важно — много искам да разбера до какво се е бил добрал преди да загине. Може да е изровил някаква ценна информация, която да ни послужи срещу Кеш и Вайгел. Аз бих се заел с това, но не съм за дълго в Ню Йорк. Натъкнеш ли се на нещо, веднага ми се обади на конференцията във Финикс.
Томи обеща да направи каквото може, платихме си кафето и станахме.
Томи ми хареса. За миг се притесних, че съм го въвлякъл без да има нужда, в голяма беда, като му разказах за случая. Не, това беше глупаво. Аз знаех повече от него. А не ме заплашваше никаква видима опасност.
Върнах се в хотелската си стая потен и сгорещен. Червената лампичка на телефона светеше. Засилих се направо в банята под душа и се оставих на студената вода да ме охлади. Почувствах се по-добре. Отидох до телефона и се обадих до рецепцията за съобщенията. Хамилтън пристигал утре в Ню Йорк. Искал да се срещнем на обяд в един луксозен италиански ресторант в горен Ийст Сайд. Идваше тъкмо навреме. В главата ми всичко се беше объркало. Но бях сигурен, че след разговора всичко ще си дойде на мястото.
Следващият ден ми беше последният в Ню Йорк преди отлитането за Финикс. По програма сутринта имах да се запозная с две инвестиционни банки. В едната от тях настойчив дребен човечец на име Кетеринг настояваше да ми изнесе лекция за възможностите, които предлагал южноамериканският дълг, макар че не проявявах никакъв интерес. Заля ме със смес от упреци и мъмрене. Успя да ме накара да се почувствам глупак, загдето не съм съгласен с мнението му за финансовите чудеса на този континент. Така се нервирах, че едва се сдържах да не му изтърся истината право в очите.
Съсипан от утринната програма, реших да отида от банката до ресторанта пеша. Имах нужда от въздух, дори и това да беше нюйоркската нажежена атмосфера, която съумяваше да бъде едновременно и прашна, и влажна. Шляех се бавно по улиците без да бързам, и разглеждах града.
Крачех по една пуста странична улица с високи сгради от двете страни. Приличаше на каньон. Дочух някаква ефирна, тайнствена музика. Групичка ниски квадратни мъже, облечени в нещо като шалове и до един с бомбета, се бяха скупчили около няколко черги и свиреха на акустични инструменти и комплект примитивни барабани. Лицата им бяха мургави и обветрени, с високи загрубели скули. Улицата беше съвсем пуста, с изключение на мен и тях. Спрях се да послушам. Музиката излъчваше магията на остри и стръмни планински върхове, на пикиращи лешояди, древната самота на платата на Андите. Не знам колко време стоях така, омагьосан от звуците. По едно време те спряха и едва тогава доловиха присъствието ми; заусмихваха се срамежливо. Купих си една касета с техни записи — бяха ги изложили на тротоара. Корицата представляваше снимка на групата — всички с много сериозни изражения, и надпис „Лас Инкас“. Продължих по тротоара, а в ушите ми не секваше омаята на високите Анди. Само след минута стигнах до оглушителния шум на Трето авеню.