Ресторантът беше светъл и просторен. Прозорците по покрива и металните масички създаваха непринудена италианска атмосфера. Скъпите и шикозни костюми на посетителите обаче не оставяха и място за съмнение за какво заведение става дума: за скъп ресторант в центъра на Ню Йорк, бързащ да се наслади на мимолетното си съществуване.
Зърнах Хамилтън, заровен в куп хартии. Изглеждаше съвсем не на място сред останалите тежки клиенти по масите. Погледна часовника си, докато издърпвах стол да седна, и леко се намръщи. Хвърлих поглед на моя: 12:33. Три минути закъснение. Кой друг, освен Хамилтън можеше да го направи на въпрос?
Усмихна се и ми направи жест да седна. Натъпка документите си в куфарчето и запита:
— Как намираш Ню Йорк?
— О, харесва ми — казах аз. — Толкова е… неочакван.
Разказах му за перуанската група, която бях срещнал по пътя към ресторанта.
Хамилтън ме изгледа малко озадачено и каза:
— Да, разбирам. — И после изведнъж добави с режещ глас: — Но разгледа и няколко инвестиционни банки, нали?
Почувствах се малко глупаво, както при почти всяка наша среща. Разбира се, че той не се интересуваше от впечатленията ми от града, а от това какво става на Уолстрийт.
Разказах му за най-интересните неща, които бяха чул. Той ме разпита подробно за един-два разговора, на които бях станал свидетел и на които не бях придал никакво значение. Извади ми душата с въпроси за неща, за които бях пропуснал да попитам, за да разбере кой какво купува. Самочувствието ми постепенно взе да се топи — проумях, че според стандартите на Хамилтън съм свършил една крайно недостатъчна и повърхностна работа.
През цялото време, докато траеше този разпит, изнервеният сервитьор се навърташе около масата в опит да привлече вниманието на Хамилтън. Накрая ловко използва удалата му се възможност, пъхна за миг менюто под носа ни и изтръгна поръчка и от двама ни. Хамилтън се задоволи със салата „Цезар“, която лично на мен ми се стори малко спартанска при изобилието, което предлагаше екзотичното меню. Неохотно се отказах от предястието и след бърз оглед си избрах някакво сложно месно блюдо. Хамилтън поръча голяма бутилка минерална вода. Хвърлих завистлив поглед към съседната маса, където едно семейство с явно наслаждение поглъщаше обяда си, заливайки го с втора бутилка „Монтраше“. Какъв беше смисълът да посетим такъв изискан ресторант и да свършим надве-натри с кочан маруля и няколко чаши минерална вода? Е, добре, добре…
— Как вървят другите ти разследвания? — запита Хамилтън.
Разказах му всичко, което бях открил до този момент: как Вайгел изведнъж бе станал крайно уклончив за ролята си в първоначалната сделка, за Шофман и изчезването му и за диаграмата, която бях успял да отмъкна от офиса на Вайгел.
Хамилтън слушаше напрегнато всяка моя дума. Свърших и го погледнах да видя реакцията му. Той мълча доста дълго, като бавно разтриваше брадата си. После се усмихна.
— Хубава работа си свършил, Пол. Много интересна. Много, много интересна.
След лошото ми представяне в началото на разговора ни сега изпитах удоволствие.
— Имаш ли някаква идея какво може да представлява тази „Машина за пари на Чичо Сам“? — запитах аз.
— А ти какво мислиш?
През последното денонощие си бях блъскал доста главата над тази загадка, но не бях стигнал доникъде.
— Може би е някаква правителствена оръжейна агенция? Някакъв компютър? Някаква крупна измама с държавни ценни книжа? — предположих аз съвсем напосоки, като дебнех реакцията му. Той не се впечатли много, така че си признах: — Не знам. А ти какво мислиш?
— Няма как да разберем — каза Хамилтън. — Не разполагаме с кой знае колко информация, но като начало и това е достатъчно. Добра работа си свършил. — Той заби вилицата си в салатата. — Но според мен имаш право. Ако разкрием какво се крие зад тая машина, ще можем да си върнем парите.
— Как мина на Нидерландските Антили? — попитах аз.
— Не беше много лесно, защото не исках да стряскам „Ван Крееф, Хеерлен“. Руди Гиър върши много добра работа. Легендата ми беше, че последните реформи в данъчното облагане са ни принудили да разгледаме възможностите да поискаме промяна за мястото, където се изплащат полиците на „Тремънт Капитал“. И поради тази причина Гиър трябваше да прерови цялата документация.