— Успя ли да открие нещо?
— Получи се нещо интересно. „Ван Крееф, Хеерлен“ претендират, че са виждали гаранцията на „Хоншу Банк“. Но когато Гиър ги помоли да я представят, казаха, че не могат да я открият в папките си. Такова нещо е немислимо за която и да било адвокатска фирма и точно затова Гиър мисли, че не лъжат.
— А ти какво мислиш? — запитах аз.
— Не знам. Според мен най-вероятното обяснение е, че гаранцията е била фалшификация, която по някакъв начин е била измъкната от папките на „Крееф, Хеерлен“. Вероятно от някой от адвокатите им, които е забъркан в тази история. Ситуацията е много сложна, защото не можем да вдигнем голям шум, ако искаме да се доберем до онзи, който притежава „Тремънт Капитал“.
— Наистина интересно — отбелязах аз. — Нещо друго?
— Има шанс да измъкнем съдебен ордер, с който да принудим ревизорите на „Тремънт Капитал“ да ни покажат копие от сметките си. Надявам се това да ни помогне да разберем къде са отишли парите ни. Съдебният ордер ще го издадат не по рано от началото на идната седмица, след което другата страна ще разполага с двуседмичен срок за отговор според закона. Не мога да направя нищо, докато не ми се обади Гиър и докато не получа сметките им.
— И какво ще правим сега? — запитах аз. — Мислиш ли, че това е достатъчно, за да отидем в полицията?
Хамилтън се приведе напред, ледените му сини очи се забиха като свредели в моите.
— Трябва да си върнем парите — каза той. Гласът му беше спокоен, а тонът — равен, но от него лъхаше абсолютна решимост. — Нали си спомняш какво ти казах за онзи разговор, който проведох в Токио? Сега вече съм убеден, че наистина ще получим парите. Бяха повече от ясни — петстотин милиона долара. Това направо ще преобрази „Де Джонг“. — Той отпи от минералната си вода, без да откъсва очи от мен. — Ако само чуят, че са ни завлекли с двайсет милиона, доверието в нас ще се изпари и никой повече няма да ни довери и грош. Дори това да е станало не по наша вина.
„Но е по наша вина — помислих си аз. — И то твоя.“ Хамилтън бе проявил непростима небрежност при проверката на документацията. Наистина много рядка грешка за него, но аз нямах намерение да му го натяквам.
— Но ако отидем при властите, те няма ли да ни помогнат да си върнем парите?
Хамилтън поклати глава.
— Първата и единствена задача на полицията е да залови престъпника, а не да върне откраднатото. Точно затова повечето случаи на измама в Сити никога не стигат до полицията и не излизат наяве. Успееш ли сам да си решиш проблема, вероятността да си върнеш загубеното е много по-голяма.
Лека усмивка изкриви устните му. Присмиваше се на наивността ми.
— Добре — казах аз, но знаех, че не е добре. — Какво ще правим от тук нататък?
— Дотук се представяш много добре. Продължавай да ровиш, задавай въпроси. На конференцията в Аризона ще има много хора от „Блуумфийлд Уайс“. Виж какво можеш да научиш там. Особено наблегни на тази „машина за пари“. Аз ще направя каквото мога в Лондон и ще чакам да ми се обадят от Кюрасао. — Хамилтън улови загриженото ми изражение. — Не се тревожи, ще си намерим парите.
Отмести настрана десерта, по който направо ми изтичаха лигите, и плати сметката. Пред ресторанта всеки си пое по пътя. Аз хванах едно такси до центъра, където се намираше седалището на „Харисън Брадърс“.
Следобедът се влачеше унило. Бях уморен и изнервен; трудно се концентрирах. Всеки път едно и също. Всеки разговор с Хамилтън ме оставяше буквално разбит. Чувствах се много напрегнат, макар че при други условия с облекчение бих оставил на Хамилтън да вземе решението. Сега обаче ме разяждаха коварни съмнения, че и той не е безпогрешен, а впечатленията ми от разговора бяха, че нещо не е във форма.
С голямо облекчение посрещнах края на работното време. В осем вечерта трябваше да се срещна за вечеря с един агент по продажбите на държавни ценни книжа от „Харисън Брадърс“. Оставаха още три часа до срещата, така че реших да се върна в хотела. Отидох на станция „Фултън“ и хванах „Лексингтън Лайн Експрес“ на север. На „Гранд Сентрал“ се прехвърлих на местната линия.
Часът беше пиков и влакът беше претъпкан. Първите дни на септември в Ню Йорк са все още много горещи и много влажни. За мой късмет бях случил на един от малкото влакове без климатична инсталация. Потта течеше като река по гръбнака ми; ризата ми прогизна, дори панталоните залепнаха за краката ми. Вратовръзката ми имаше вид сякаш я бях давал на къдрене.