Зад мен стоеше Джо, облечен като бегач в тъмен анцуг. Държеше любимия си инструмент. Нож.
13.
— Отиваме на разходка в парка — каза Джо.
Трескаво се огледах. Пето авеню беше почти пусто, ако не се брояха няколко души, които лениво се мъкнеха по улицата, наслаждавайки се на спокойната вечер, но никой от тях не изглеждаше особено заинтересуван да окаже някаква помощ. Нюйоркчани знаеха добре правилото. Видиш ли някого в опасност, бягай, защото можеш да загазиш и ти. А и освен това на Джо му трябваше само секунда да забие ножа между ребрата ми. Не се и съмнявах, че знае как да го направи.
Така че го послушах. Пресякохме Пето авеню и заслизахме през изгорялата трева към едно малко езеро с лодки. Момче на десетина години управляваше по радиото модела си във водата. Майка му го подканяше да побърза, очевидно обезпокоена от падащия здрач. Имаше и други хора, но всички отиваха към изхода на парка.
Ножът не се виждаше, но аз добре знаех, че е в ръкава му, само на сантиметри от гърба ми.
— Казах ти да не ръчкаш повече полицията — изсъска той. Горещият му дъх облъхна врата ми.
— Не можех да направя нищо друго — отвърнах аз колкото се може по-спокойно.
— О, така ли? А за какво изяде всички ония лайна за мен и Сали? — попита той и опря върха на ножа в гърба ми. — Взеха ми Сали и Джери. За един мъж не е добре да бъде отделен от жена си и детето си. Как мислиш, не носиш ли някаква отговорност за това?
Не казах нищо. Зарадвах се, че поне Сали се е отървала от терора на Джо и че съм допринесъл за това. Но не изпитвах и най-малкото желание да споделя радостта си с него. Джо редеше думите си с равен и безцветен глас, но аз добре знаех какво му струва това.
Навлязохме дълбоко в парка; хората оредяха съвсем. Вървяхме към статуята на някакъв стар полски крал, щурмуващ бейзболна клетка. На север от нея се откриваше широка поляна, отвъд която стърчаха високите сгради на Сентръл Парк Уест.
Знаех какво е намислил. Щеше да ме откара до най-затънтеното място на парка и да ме убие.
Трябваше да се измъкна на всяка цена.
Хватката му се беше поразхлабила. Но ръката му с ножа беше само на няколко сантиметра от ребрата ми. Трябваше да рискувам.
Изтръгнах ръката си от неговата, хвърлих се напред и спринтирах към поляната. Удивих се, че не усещам стоманата между ребрата си. Но Джо не губеше времето си. Хвърлих поглед през рамо; беше само на три метра зад мен. И скъсяваше дистанцията. Напрегнах още повече темпото. Не успееше ли да ме стигне първите сто метра, щях да му се отскубна. Бях сигурен в това. Не бях загубил съвсем форма. Но той беше много бърз. Отново извих глава. Деляха ни само два метра. Не за пръв път в живота си се проклех, че не съм спринтьор. Опитах се да принудя краката си да бягат по-бързо. Нищо. След две секунди усетих ръцете на Джо върху раменете си — той плонжира и ме събори на земята. Опитах се да се боря, но той скоро ме прикова към тревата.
Двама влюбени на петдесетина метра от нас ни гледаха. Джо също ги видя. Свидетели.
— Ставай! — изсъска той. Издърпа ме на крака и ме заблъска към гората на юг от поляната. Този път хватката му беше желязна. Отново усетих стоманата в гърба си.
Навлязохме дълбоко сред дърветата. Беше се здрачило доста. Сентръл Парк е площадката за игра на Ню Йорк. През деня тук е пълно с джогери, велосипедисти, играчи на софтбол, любители на слънцето, скейтбордисти, възрастни жени, деца и всякакви други нюйоркчани. Но щом падне здрач, всички се прибират у дома. А през нощта паркът става игрална площадка на съвсем други хора.
Сенки се промъкваха безшумно през дърветата. Подминахме една група младежи, които говореха шумно, други пък седяха по пейките и пушеха мълчаливо. Мъже сновяха нагоре-надолу, въртяха очи и си мърмореха под носа. Бяха или луди, или упоени от наркотика, или и двете.
Навлязохме дълбоко в гористата част на парка. Вървяхме по тесни пътеки, извиващи се покрай големи черни скали, надвиснали застрашително в здрача. Вятърът нежно раздвижваше дървета и клони, храстите се сгъстяваха все повече и повече. Нощта настъпваше. Изгубих напълно ориентация. Направо не беше за вярване, че се намираме в сърцето на огромния град.
Замислих се за смъртта. Пред погледа ми изплува майка ми. Това щеше да бъде последният удар и сърцето й вече нямаше да го понесе. Смъртта на съпруга и сина й щяха да я затворят напълно и завинаги в нейния свят.
Спомних си и Кати. Дали щеше да й домъчнее? Беше нелепо, но страшно ми се прииска да вярвам, че ще скърби. Спомних си и Деби и попитах: