— Ти ли уби Деби?
— Не — отвърна Джо. — Но това не значи, че няма да убия теб. Навремето ми беше професия да убивам хора. Бива ме за тази работа.
Повярвах му.
— Тогава кой я уби?
— Ти и до края май ще задаваш въпроси, а?
Продължихме да вървим. Свихме по една лъкатушеща пътечка между две надвиснали скали, затулена от всички страни с дебели дървета.
— Спри тук — каза той.
В здрача между дърветата успях да различа само пустото езеро. Всичко беше замряло, само от време на време вятърът прошепваше в короните на дърветата над главите ни. Тихо и спокойно място. Място за смърт.
— Дръпни се назад — нареди Джо.
Скалите бяха зад мен. Направих както ми каза, и усетих с плешките си камъка, затоплен от слънцето през деня.
Джо се приближи, без да откъсва мъртвешкия си поглед от лицето ми. Бялото на очите му лъщеше в сумрака с жълтеникав отблясък. Бледа усмивка изкриви устните му. Тялото му беше съвършено балансирано, ръката му държеше ножа спокойно и леко напред. Този път вече нямаше спасение.
Внезапно по пътеката зад Джо дочух леки стъпки. Той ме сграбчи за ръката и опря ножа в ребрата ми. От сумрака изплуваха пет-шест чернокожи момчета. Бяха високи и атлетични, скъпите им маратонки почти не вдигаха шум.
Приближиха ни. Едното от тях се изсмя.
— Охо, цуни-гуни! Гот ли е, а, момченца?
Друго момче, високо, със странна прическа, дойде съвсем до мен.
— Хей, авер, хвъркаш ли?
Беше опасен, но не толкова, колкото Джо зад мен. Това беше единственият ми шанс.
— Че как иначе — казах аз. — Какво имаш?
Обърнах се и погледнах Джо. Не беше пуснал ръката ми, но ножът вече не се виждаше. Предположих, че едва ли ще се осмели да ме прободе в този момент. Хлапетата изглеждаха опасни, пък и кой знаеше какво оръжие можеха да носят със себе си тийнейджърите от Манхатън нощем в Сентръл Парк!
Влязох в кръга им, като се постарах да се отдалеча от Джо.
— Имам малко сняг, само за десетаче — каза високото момче. Лицето му се изкриви в неуравновесена усмивка. Трудно му беше да повярва, че сме били толкова път из парка само за да купим малко дрога от него, но нямаше нищо против.
— Десетаче?
— Да, десет долара, авер, само десетак. — Протегна ми едно малко пакетче. Пъхнах ръка в джоба си, сякаш да измъкна пари.
Джо ме изгледа несигурно, чудейки се как да реагира.
— Бягай! — изкрещях внезапно аз и дръпнах пакета от ръцете на момчето. Разблъсках останалите и успях да съборя едно на земята, но две други успяха да ме задържат.
Внезапно някой извика:
— Хей, тоя педал има нож!
Едното от момчетата, които ме държаха, нададе рязък писък и хватката му отслабна.
Блесна стомана. Две от момчетата връхлетяха върху Джо. Последва още един писък, който обаче заглъхна още в зародиш.
Второто момче още ме държеше. Рязко се извъртях, свих юмрук и го стоварих в диафрагмата му. То рязко простена и се свлече на земята. В следващия миг нещо ме шибна по главата, не можах да разбера откъде дойде. Ударът беше силен — ушите ми писнаха, а погледът ми се размъти. Последва го камшичен удар в ребрата ми, който ме остави без въздух и ме събори на земята.
Претърколих се и видях Джо заобиколен от три момчета, всички с ножове. Две други се търкаляха на земята: едното неподвижно, другото се държеше за крака и стенеше.
Опитваха се да го промушат, но той беше много бърз и светкавично се обръщаше срещу всеки, който пристъпеше по-напред. Едното не успя да си дръпне достатъчно бързо ръката и нададе силен вой — ножът на Джо разряза предмишницата му.
Джо се запъти гърбом към мен; двете момчета бясно го атакуваха ту от едната, ту от другата страна. Моментално използвах открилата ми се възможност. Протегнах крак и го изритах в глезена. Той се олюля. Не падна, но се откри за миг към едното момче. Беше му потребна половин секунда да забие ножа между ребрата на Джо. Той се сгърчи на две и другото момче заби ножа си в гърба му.
Джо залитна и рухна на земята. Изгледа ме с изкривено от болка лице, но очите му бяха все така мъртвешки студени. После се задави, от ъгълчето на устата му се проточи алено ручейче и безизразният му поглед застина завинаги.
Скочих и затичах с всичка сила. Едно от момчетата се опита да ме догони, но на мен все едно ми бяха пораснали криле. Летях, пришпорван от конската доза адреналин.
Бягах чак до хотела. Втурнах се в стаята си и се наврях в банята. Моментално повърнах. Обадих се в ресторанта, където трябваше да се срещна с човека от „Харисън Брадърс“, и му предадох да не ме чака. Поръчах си бутилка уиски по стайното обслужване и щом резките очертания на стаята се замъглиха, си легнах.