14.
Събудих се с жестоко главоболие и силно желание да си дигам чуковете от Ню Йорк. В ничията зона между съня и пълното пробуждане още веднъж видях втренчените за последен път в лицето ми очи на Джо, проснат под скалата в парка. За щастие имах запазено място за един ранен полет, така че взех душ и се облякох по възможно най-бързия начин, след което хукнах към летището. Отпуснах се едва когато самолетът се отдели от пистата на „Ла Гуардия“ и видях остров Манхатън да се смалява в далечината.
Дори в девет сутринта жегата във Финикс беше непоносима. Изпитах истинско сътресение, когато се озовах в слънчевата фурна след прохладния тъмен терминал. Местните жители препускаха покрай мен по ризи с къси ръкави. Всички бяха със слънчеви очила и тъмен тен. След по-малко от минута, докато си занеса багажа до голямата табела „Конференция върху облигациите с висок доход, провеждана от Блуумфийлд Уайс“, вече бях изпържен в костюма си.
До табелата се бяха подредили дълги бели лимузини — ръководството на фирмата ги бе осигурило за извозването на гостите си до хотела. Само след секунди отново се наслаждавах на климатична инсталация. Пренебрегнах шотландското уиски в минибара и се облегнах удобно на седалката, решен да разгледам дървените и бетонни постройки на Финикс, покрай които минаваше маршрутът ни. Помислих си, че човек спокойно може да прекара целия си живот във Финикс при температура осемнайсет градуса и с минимални излагания на жегата, като се прехвърля от къщата с климатична инсталация в колата с климатична инсталация и после от колата с климатична инсталация в офиса с климатична инсталация.
След половин час стигнахме хотела. Захвърлих вещите си в стаята и излязох да се поразходя. Апартаментчетата бяха групирани в малки постройки, боядисани с бяла боя и с алени покриви, обградени от спретнати дворчета. Бугенвилията добавяше лилави и зелени пръски върху бялото и синьото на сградите и плувните басейни. А пък плувните басейни бяха навсякъде, във всяко дворче, като до главната сграда се намираше и големият централен басейн. Навсякъде стърчаха пръскачки, които се грижеха зелените поляни да изглеждат като на реклама.
Влязох в централната сграда. Ярките багри отвън отстъпиха място на приглушените тъмни тонове в кремаво и кафяво. Климатичната инсталация работеше с пълна мощност. Въпреки положените усилия мястото да придобие мексиканска атмосфера, трудно можеше да се маскира впечатлението за финансов център. Гъмжеше от всевъзможни табели, които ме приканваха да правя сто неща наведнъж, и над всичко се извисяваше един гигантски лозунг, провъзгласяващ: „Добре дошли на Четвъртата конференция на «Блуумфийлд Уайс», посветена на облигациите с висок доход“. Всички маси бяха затрупани с документи за конференцията и регистрационни бланки. Зърнах вътрешността на една от залите — тъмна пещера, натъпкана с електроника.
Навсякъде се щураха хора. С ведри лица, добре изгладени панталони и ризи с къси ръкави. Ясно беше, че само преди ден са ги измъкнали от офисите на инвестиционните банки в Ню Йорк, Бостън, Минеаполис или Хартфорд. Всички носеха значки с името, ранга и организацията, която представляваха. Почувствах се като гол без такова украшение и забързах към бюрото за регистрация да си взема моето. След няколко минути, накичен като всички останали, се върнах в стаята си да навлека някакви спортни гащета и да потренирам малко.
Наближаваше обяд и температурата се покачваше неудържимо. Протегнах се и разхлабих мускули, после поех с лек тръс към един продълговат нисък хълм с две възвишения, който, както научих по-късно, бил кръстен много подходящо Камилската гърбица.
Скоро се озовах в подножието на скалист пустинен склон, обрасъл с бодливи храсти и кактуси. Гущери и насекоми се разбягаха към прикритието на сянката. Тичах бавно и методично. Горещината беше голяма и в комбинация със стръмния склон ме изцеди до капка. Един цифров термометър от онези, които красят сградите по целите Щати, показваше трийсет и пет градуса. Въздухът обаче беше много сух и донякъде по-приятен от този на Ню Йорк през лятото — там е малко по-хладно, но пък по-влажно.
По средата на склона спрях да си поема дъх. Беше безсмислено да се напъвам толкова много в тая жега. Обърнах се да погледна разклоненията, които беше пуснал градът в подножието на хълма. Европейските му събратя са се разширявали със столетия извън естествените си места в долините или в пресечната точка на две реки. Финикс изглеждаше така, сякаш нечия гигантска ръка беше наложила квадратна мрежа върху пустинята и бе нагласила по един квартал във всеки квадрат. Което всъщност не беше далеч от истината. Съществуването на този град сред такъв неблагоприятен и враждебен климат е истински триумф на изобретателността и просперитета на американците. Разбира се, посредством климатичните инсталации, гигантската водоразпределителна мрежа и плувните басейни тази враждебна околна среда е превърната в идеалното населено място за американската съвременна мечта. Точно това е причината Финикс да се превърне в един от най-бързо разрастващите се градове в страната.