През 1982 година, след втория скок на цената на нефта, Милс направил своя най-смел ход. Взел назаем неколкостотин милиона долара, за да финансира разработката на нефтените запаси на Юта и Колорадо. Милс описа епизода като невероятен успех. Доколкото обаче можех да си спомня, сондирането беше зарязано наполовина, защото цените на нефта паднаха под 15 долара за барел, вместо да скочат над 50, както се очакваше тогава. По някакъв начин първоначалният бизнес на Милс му беше оставил почти цялата сума, докато кредиторите трябваше да плащат целия дълг, като за спомен им бяха останали няколко недопробити дупки в Скалистите планини.
Пет години по-късно повторил номера да използва „най-съвременните финансови техники“, за да построи мрежа от газови полета по целия Югозапад на Щатите. И този опит завършил плачевно за злочестите притежатели на негови облигации. Според Милс обаче излизаше, че тези хора били почетени с честта да бъдат преки свидетели на един от най-големите успехи на предприемачеството в Америка.
Публиката с мъка се сдържаше по местата си, докато траеше грандиозното му самохвалство. Когато най-накрая той приключи речта си и запита дали има въпроси, най-малко дузина души скочиха на крака. Беше повече от ясно, че почти всички от тях са били сред хората, удостоени с честта да бъдат сред преките очевидци на най-големия успех в предприемачеството на територията на Съединените щати. След петия очевидно враждебен въпрос търпението на Милс се изчерпа. Той прекъсна едно запитване за причината, поради която неговата рафинерия бе пропуснала да изплати процентите, след като имала 50 милиона долара в брой според счетоводните си книги, и каза:
— Вижте, момчета, вие сте родени с късмет. Притежавате облигациите ми и карате Маршал Милс да си скъсва задника от работа за вас нощ и ден. Има толкова много хора, които са готови да дадат дясната си ръка, само и само Маршал Милс да работи за тях. Сега имам обаче да ви кажа нещо, което със сигурност ще ви поразтревожи малко.
Внезапно цялата зала потъна в тишина. Нещо по-лошо даже и от това?
— Има изгледи Маршал Милс да не може повече да работи за вас. — Хриптенето в гласа му забележимо се усили. — Докторите ми поставиха диагноза сърдечно заболяване. Мога да преживея и десет месеца, и десет години. Считам, че е по-благоразумно, ако се оттегля, за да имам повече време за скъпата си съпруга.
Аудиторията нададе радостен вик. Без съмнение повечето смятаха, че съпругата му ще бъде далеч по-благоразположена да изплати дълговете на съпруга си, отколкото самият Милс. Двама-трима души тихичко се измъкнаха от залата за конференции. По-късно, когато отивахме да вечеряме, изобщо не се изненадах да науча, че по-голямата част от емисиите облигации на компаниите на Милс бяха вдигнали цените си с пет пункта.
Двеста души гости на конференцията се събрахме в една голяма бална зала, подредена с маси, сервирани за вечеря. Кеш, Кати и Вайгел от „Блуумфийлд Уайс“ вече бяха заели местата си на масата ми. Освен мен имаше и още двама клиенти.
— Хей, Пол, как я караш? — изрева ми Кеш от другата страна на масата. — Радвам се, че си направи труда да дойдеш. Позволи ми да те представя. Това е Мадлен Джансен от „Амалгамейтид Ветеранс Лайф“, а това е Джак Салмън от кредитно-инвестиционната банка „Финикс Просперити“. Мадлен, Джак, запознайте се с Пол Мъри, моят най-добър клиент от Лондон.
Разменихме усмивки и кимвания. Мадлен Джансен беше дребна жена с приятен външен вид. Когато обаче се усмихна и поздрави, очите й мигновено излъчиха рядка интелигентност. Джак Салмън беше висок слаб мъж няколко години по-възрастен от мен. Зъбите му леко стърчаха напред, а лявата му ръка нервно се мяташе по масата, докато се ръкуваше с мен с дясната. Седях между него и Кати.
— Чувал съм много за институцията ви — обърнах се аз към Джак.
— О, наистина ли? — Той беше приятно изненадан. — Не съм и предполагал, че някой е чувал за нас извън Аризона, да не говорим за Лондон.
— Направихте доста силно впечатление на пазарите за еврооблигации, не е ли така? — казах аз със съзнателното намерение да му направя вятър.