— Направо е позор, дето не можем да направим такива сделки в Европа — изрече Вайгел. — Чудя се на какво ли се дължи.
Кати застина и няколко секунди остана безмълвна. Усетих напрежението й и забих поглед в чинията си, преструвайки се на много гладен.
— Не знам — изрече тя накрая, подбирайки много внимателно думите си. — Вероятно нашите клиенти там не проявяват голям интерес.
— Разбира се, много е трудно да се разбере дали вината за липсата на интерес е на клиентите, или на някой агент по продажбите — каза Вайгел. Дъвчеше шумно пържолата си, без да отделя обвинителния си поглед от Кати. Потта бе избила под оредялата му сплъстена коса. — Осъществяването на тази сделка с „Кем Кастингс“ беше от изключителна важност за нашата фирма. На гърба ни висяха купища облигации, от които губехме страшно много пари. Ако международното ни дистрибуторство беше на мястото си, едва ли бихме се сблъскали с този проблем.
Кати запази присъствие на духа.
— Проблемът е там, че повечето от клиентите ни не обичат да рискуват с макулатура. Не можем да ги принудим да променят мнението си.
— Ти не можеш да ги принудиш, но с тяло като твоето едва ли ще е проблем да ги убедиш. — Вайгел сам се изсмя на думите си, отпи голяма глътка вино и ми намигна. И аз му намигнах в отговор.
Кати изглеждаше сконфузена, не знаеше как да реагира на думите му — като на шега или като на оскърбление. Накрая се усмихна пресилено.
— О, стига, какво толкова се нацупи? — обади се Вайгел с цинична усмивка. — Момиче с външност като твоята може да продаде практически всичко на всеки. Обзалагам се, че си имаш цуни-гуни с клиентите си. Клиентите ти дават мило и драго да се гушнат с теб. — Той се извърна към мен и ми намигна. — Нали така?
— Дик — изсъска Кати през стиснатите си зъби, — не забравяй, говориш пред клиенти.
Вайгел обаче явно бе прекалил с алкохола.
— Пол разбира от живота. Нещата са му ясни. Слушай, Кати, аз съм важен човек в „Блуумфийлд Уайс“ и ще ставам все по-важен. Трябва да се опознаем по-отблизо. Мога да ти помогна много за кариерата. Какво ще кажеш да си пийнем шампанско след вечеря, само двамата?
Вайгел седеше срещу Кати. А Кати имаше много дълги крака. Тя леко се плъзна напред в стола си. Миг по-късно Вайгел изпищя от болка и изненада и се притисна с две ръце между краката. Кати се изправи, извини се, усмихна се за миг на всеки на масата поотделно и се отдалечи; високите й токчета потропваха звънко по дървения под.
Изправих се и я последвах до бара. Очите й излъчваха болка; тя хапеше нервно долната си устна, за да не се разплаче.
— Не е от най-деликатните, а? — казах аз.
— Копеле мръсно! — процеди тя през зъби.
— Ама и ти му даде добър урок.
— Да, това ми достави удоволствие. — Тя се усмихна. — Но той е прав. Няма да стигна далеч в кариерата си като ритам в ташаците висшия ръководен кадър на „Блуумфийлд Уайс“.
— Шибай го. Шибай „Блуумфийлд Уайс“. Да пийнем по нещо — предложих аз.
Взех й чаша вино, а за себе си един скоч. Кати отпи от виното си.
— Знаеш ли какво се е случило с Джо Финли, един от нашите борсови посредници в продажбата на еврооблигации?
Пулсът ми в миг се ускори.
— Какво?
— Нещо ужасно. Вчера са го намерили убит в Сентръл Парк.
— Ужасно! — Опитах се да придам на гласа си необходимия нюанс от загриженост. Достатъчен да демонстрира шока ми от вестта за смъртта му и беглото ми безобидно познанство с убития. — Какво се е случило?
— Очевидно е излязъл да тича в парка. Било е тъмно и са го нападнали. Успял е да убие един от нападателите си. Навремето бил служил в специалните части, така казват. — Кати потръпна.
Изпитах радост от вестта за смъртта на Джо и ни най-малко угризение на съвестта, че и аз имам дял за това. Изобщо не се съмнявах, че ме беше завел в най-гъстата част на парка единствено с мисълта да ме убие. Сега вече нямаше да ми се налага да се озъртам през рамо където и да отидех. Животът ми отново влизаше в нормалното си русло. Помислих си за съпругата на Джо, Сали. И за Джери. Без съмнение да отраснеш без баща е жестоко, но в неговия случай това беше безкрайно по-добре.
— Полицията заловила ли е някого? — запитах аз.
— Засега не, но разследването е едва в началото — каза тя. Нервно отпи от чашата си. — Знам, че ще ти прозвучи ужасно, но не ми беше много симпатичен. Навяваше ми ужас. Беше опасен.
— Не мисля, че звучи ужасно — произнесох аз с малко повече убеденост, отколкото беше необходимо.