Дружината гледаше зяпнала.
— Кутията ще я залепим. Отгоре ще пробием дупка и оттам ще пускаме вътре. Имаме година време и до лято ще видите, момчета, какво ще направим и бате ви Сава ще ви води. Приемате ли?
— Приемаме, приемаме, бате Сава! Ур-р-а! — викнаха всички със светнали очи.
— Браво, дружина! — тупна шапка в земята Савата. — Тъй ви искам! Хайде сега да се връщаме, че слънцето засяда.
Лятото си отиде. Почна училище. Дружината отново се събра, сега още по-неразделна. В междучасията и вън от училище те навсякъде ходеха заедно, все нещо шушукаха, гласяха, съвещаваха се. В града ги бяха нарекли „боса команда“, а другарите им се присмиваха, че все кроят нещо, а пък нищо не излиза. През лятото тримата бяха поспечелили нещо. И един ден Савата взе тенекиената кутия, поведе мълчешката приятелите и се упътиха към техния зимник: Бонка и Анчето, сестричетата на Асена, се разскачаха подире им.
— Я-а! Какво има там, бе Сава? Дай да видим!
— Смок! — троснато отвърна Савата. — Хванахме го отзарана, та сега ще го оставим в избата — да спи, до пролет!
— Оле-е! — писнаха момичетата. — Смок! Смок!
Приятелите хитро се усмихнаха и влязоха в избата. Оставиха кутията в най-тъмния ъгъл между две бъчви и излязоха.
Дойде гроздобер. Смъкнаха се от Загоре кираджии с тежки кораби, берачи и берачки. Замириса на шира и тикви. Разпуснаха децата за седмица. Дружината се услови заедно със загорците берачи и пет дни от зори до залез ходеха из лозята да пълнят кораби. После настъпи зима. Дойде Нова година и четворицата юначаги с Арап заедно ходеха дружно да суровакат. И всяка събота следобед се събираха в избата при „смока“, шушукаха, бъркаха в джебовете си и излизаха ухилени. „Смокът“ всяка седмица ставаше по-тежък.
Наближаваше краят на учебната година. Тъкмо срещу божуровския летен панаир Савата свика дружината.
— Момчета! На вас лъжа, мене истина — свърши се вече! Днес ще пуснем „смока“.
— У-р-р-а! Бате Сава! — викнаха всички.
— Сега хайде на аязмото! — рече Савата, метна кутията и тръгна начело на дружината.
Стигнаха до язовира, насядаха, сбраха глава до глава. Очичките им блестяха. Савата отвори с ножчето си зеления капак на кутията и изсипа всичко на земята. Цял куп петолевки и дребни левове се издигна пред тях.
— И-х-и-и! — хлъцна смаян Диньо. — Мамичко, колко пари!… Отделиха едрите пари от дребните и заброиха. Когато стигнаха до последния лев, Савата изведнъж скочи, прескунди се два пъти, удари шапка в земята и извика:
— Казвах ли ви аз, бре лалугери! Казвах ли ви, че ще станат от девет на деветдесет!… На, бройте и гледайте: деветдесет и два лева — и два пробити отгоре!… „Боса команда“, а? За нищо я не бива, а? За нищо ли? Сега ще видят… Да живеете, момчета, да живеем всички!…
Дружината полудя от радост. Диньо надуваше пищялката, Коста шибаше с един клон земята, Асен удряше тенекиената кутия, а Арап се въртеше като калайджия и се късаше от лай.
Най-после се умориха, млъкнаха и гледаха ухилено. Тогава се обади Коста:
— Е, ами сега, какво ще ги правим тия пари?…
— Нека бате Сава каже — обадиха се другите. — Той знае.
— Те, парите, си имат място — важно каза Савата. — Утре ще видим тая работа. Пък вие още довечера, като се приберете, всеки да каже на техните, че тая година през ваканцията ще отиде на летовище. Толкоз. Със свои пари ще отиде. И че аз ще ви водя. Грижа за вас да нямат. Само хляба, дето и сега го ядете, да ви дават. Друго нищо. Пък ако не вярват — да попитат класния. Той знае. Аз съм му казал. И той ще бъде там. Мене ако не вярват, той барем няма да лъже…
— Ама истина ли, бате Сава? Истина ли? — викнаха тримата. Леле, мамо! Цяло лято заедно и вън от къщи! Ами с какво ще заминем, бате Сава? С влака ли…
— Трайте! Ще видите с какво. Утре след черква ще ви търся на панаира. А сега кръгом марш — в къщи!
Панаирът гъмжеше от врява. Люлки, шербетчии, акробати, сергии с мъниста и свирки, коля с гръмни и стомни. На едно място свиреше латерна, на друго пукаха фишечета. Встрани, на поляната, продаваха добитък. Дружината се събра. Савата ги поведе нататък и спря при Мангуш циганина. Зад Мангуш дремеше една кобила с конче и магаре с едно ухо; другото беше наполовина.
Добър ден, Мангуш — каза Савата. Тате ме проводи да те питам, продаваш ли това сакато магаре с едното ухо и колко искаш?
Циганинът го изгледа, помълча малко и отвърна:
— Кой тато, бре?
— Де холан, не помниш ли? Нали лятос ни продаде белия кон, дето излезе сляп?
— Ти да не бъдеш Нейовото момче, бре? Оти не думаш тъй, бре чоджум!… Я го магарето! Само тоз дума да не думаш — сакат магаре! Чувай мене — тоз не магаре, ат! Биринджи магаре — еш няма!