Когато прекрачи прага на госпожа Бъридж, у него не остана и капчица съмнение, че е попаднал във висшето общество. Негов поразителен представител беше набитата и грозна възрастна жена, облечена в ярки цветове и искрящи бижута на доста разголената гръд, която стоеше на вратата на първата стая и с която се ръкуваха хората, преди да влязат. Рансъм я удостои с южняшки поклон, а тя го увери колко се радва да го види, преди хората зад него да го побутнат напред. Той се остави на потока и се озова в просторен салон, където беше пълно с цветя, лампи и гости, имаше още усмихнати дами с лъскави бижута и разголена гръд. Несъмнено това беше висшето общество, защото Рансъм не познаваше нито един човек. По стените на салона имаше картини – дори таванът беше изрисуван и рамкиран. Хората се побутваха, промушваха се, напредваха и отстъпваха, оглеждаха се един друг с най-различни изражения: понякога любезно, друг път равнодушно или пък със сурово, почти жестоко изражение, помисли си Рансъм. Понякога неочаквано кимаха и правеха гримаси, промърморваха нещо неразбираемо, последвано от бърза реакция, от леко смръщване. Вече бе напълно сигурен, че се намира сред каймака на обществото. Тълпата го отнесе още по-напред и той видя още един салон след първия, в който беше влязъл, където имаше импровизирана сцена, застлана с червен плат, и огромен брой столове, подредени в редици. Усети, че хората го гледат и че се споглеждат помежду си, всъщност повече второто, и се запита дали видът му издава с нещо, че е там по изключение. Не съзнаваше колко се извисява над другите главата му, нито че мургавата му кожа, издължените му очи и правата черна коса, подобна на лъвска грива, за която споменах в първите страници на нашия разказ, го отличават от множеството дотолкова, че се превръщат в тема за обсъждане – предимство във висшето общество. Имаше обаче и други теми, както стана ясно от откъслечен разговор между две дами, стигнал до ушите му, докато стоеше, обзет от копнеж, и се чудеше къде ли е Верена.
– Член ли сте? – попита едната дама другата. – Не знаех, че сте се присъединили.
– О, не съм, нищо не би ме убедило.
– Не е честно – идвате за развлечение, но не поемате отговорност.
– На това ли казвате развлечение! – възкликна втората.
– Не е нужно да ни оскърбявате, иначе няма да ви поканя повече – предупреди първата.
– Мислех, че става дума за самоусъвършенстване, за рафиниране на ума, нищо повече. Жената тази вечер е от Бостън, нали?
– Да, струва ми се, че е пристигнала специално за целта.
– Изглежда, сте доста отчаяни, след като търсите развлечения в Бостън.
– Там има същата общност, но не съм чувала да канят някой от Ню Йорк.
– Не, разбира се, въобразяват си, че имат всичко. Но нима животът не се превръща в бреме, ако мислиш какво би могъл да притежаваш?
– О, не. Ще поканя професор Гугенхайм – ще говори за Талмуда. Трябва да дойдете.
– Ще дойда – увери я втората дама, – но нищо не може да ме убеди да стана редовен член.
Каквото и да означаваше този загадъчен разговор, Рансъм споделяше мнението на втората дама, че редовното членство е същински кошмар, и се възхищаваше на нейната независимост от този притворен свят. По-голямата част от хората вече се бяха отправили във вътрешното помещение – хората се настаняваха по столовете срещу празната сцена. Той стигна до широката врата и установи, че стаята представлява музикален салон, декориран в бяло и златно, с излъскан под и мраморни бюстове на композитори върху конзоли, закрепени за тънки панели. Той обаче се поколеба дали да влезе, защото се притесняваше да седне, и забеляза, че дамите се разполагат първи. Върна се в първия салон, за да изчака публиката да се събере, защото знаеше, че дори да е най-отзад, ще може да проточи шия, и не щеш ли, погледът му попадна върху Олив Чансълър. Тя седеше малко встрани от хората, в ъгъла на стаята, и гледаше право към него, но щом усети, че я е забелязал, сведе очи, без да издава, че го е познала. Рансъм се поколеба, но почти веднага се насочи към нея. Беше допуснал, че след като Верена Тарант ще бъде тук, сигурно и Олив ще дойде – инстинктът му подсказваше, че госпожица Чансълър няма да допусне скъпата ѝ приятелка да дойде в Ню Йорк без нея. Твърде възможно беше да страни от него – особено след като бе научила, че той бе избегнал да я види преди седмици в Бостън, но беше длъжен да предположи, че тя ще разговаря с него, докато не получи категорични доказателства за обратното. Беше я виждал само два пъти, но сега си спомни какво стеснение я обзема понякога и като че ли точно това се бе случило в момента. Когато Рансъм застана пред нея, предположението му се оправда – тя беше пребледняла от стеснение, чувстваше се крайно неловко. Не реагира, когато той протегна ръка за поздрав – явно никога повече нямаше да го направи. Вдигна очи към него, когато я заговори, и устните ѝ помръднаха, но лицето ѝ остана мрачно и погледът ѝ блестеше почти трескаво.