– Да не искате да кажете, че просто сте прокарали някаква граница и толкова?
Рансъм я изгледа учудено – тя нямаше да престане да го изненадва.
– О, не бъдете сурова с мен – помоли я той с мекия си южняшки акцент. – Не помните ли как ме срязахте, когато ви посетих в Бостън?
– Държите ни в окови, а после, когато започнем да се гърчим от болка, заявявате, че не сме се държали добре! – Тези думи, които изобщо не намалиха удивлението на Рансъм, бяха отговорът ѝ на неговата помирителна реч. Тя забеляза, че той е искрено изумен и че всеки момент ще ѝ се присмее, както беше сторил година и половина преди това (помнеше го, сякаш е било вчера), и побърза да продължи, за да го възпре: – Ако слушате госпожица Тарант, ще разберете какво имам предвид.
– О, госпожица Тарант... госпожица Тарант! – И Базил Рансъм избухна в смях.
В крайна сметка не беше избегнала присмеха и го попита рязко, вече без следа от смущение:
– Какво знаете за нея? Какви наблюдения имате?
Рансъм срещна погледа ѝ и двамата за кратко се взираха един в друг. Знаеше ли тя за разговора му с Верена месец и половина по-рано и дали сдържаността ѝ не се дължеше само на стремежа ѝ да го принуди да признае, че е бил в Бостън след последната им среща, но не се е отбил на Чарлс Стрийт? Сякаш забеляза подозрение, изписано на лицето ѝ, но Олив винаги щеше да бъде подозрителна, когато нещо е свързано с Верена. Ако в този момент ѝ беше казал онова, което би му доставило удоволствие, щеше да отвърне, че знае много за госпожица Тарант, защото неотдавна дълго се е разхождал и е разговарял с нея. Обаче се овладя и си каза, че ако Верена не го е издала, би било много лошо от негова страна той да издаде нея. Приятната мисъл, че неговото посещение в Монаднок Плейс е нещо, което си струва да бъде пазено в тайна, засега бе надвита от съжалението, че не може да покаже на неприятната си братовчедка, че е била пренебрегната.
– Не помните ли, че я чух, когато говореше в дома на госпожица Бърдзай онази вечер? – попита той. – И я видях у вас на следващия ден.
– Много е напреднала оттогава – сухо отбеляза Олив и Рансъм се увери, че Верена е държала езика си зад зъбите.
В този момент някакъв господин си проправи път сред гостите на госпожа Бъридж и застана пред Олив.
– Ако ме удостоите с честта да ме хванете под ръка, ще ви намеря хубаво място в другата стая. Госпожица Тарант скоро ще излезе на подиума. Заведох я в галерията – искаше да види някои картини. В момента е с майка ми – додаде той, сякаш сериозното изражение на госпожица Чансълър издаваше настойчивото ѝ желание да разбере на какво се дължи отсъствието на приятелката ѝ. – Беше малко напрегната, затова прецених, че е по-добре да се разходим.
– За пръв път чувам такова нещо! – отбеляза Олив и се подготви да последва младия господин. Той я увери, че ѝ е запазил най-хубавото място, явно твърдо решен да спечели благоразположението ѝ, да се държи с нея като с важна персона. Преди да я отведе, мъжът се ръкува с Рансъм и отбеляза колко се радва да се запознаят. Базил се досети, че това е домакинът, макар да му беше трудно да повярва, че той е син на едрата дама на вратата. Беше свеж, приятен и красив млад мъж, с ведро и дружелюбно поведение. Препоръча на Рансъм да побърза и да заеме мястото си в другата стая – ако не бил слушал госпожица Тарант досега, значи му предстояло едно от най-големите удоволствия в живота.
– О, господин Рансъм идва само за да обсъжда предразсъдъците си – отбеляза госпожица Чансълър и обърна гръб на своя братовчед.
Той не понечи да си намери място сред хората, които бързо пълнеха музикалния салон, и се задоволи да остане на входа заедно с още няколко господа. Всички столове бяха заети, освен един, към който се бяха запътили госпожица Чансълър и спътникът ѝ, промушвайки се покрай правостоящите до стената. Мястото беше най-отпред, близо до малкия подиум. Всички забелязаха Олив, докато тя вървеше към мястото си, и Рансъм чу как един от господата до него казва на друг:
– Сигурно и тя е една от тях.
Базил потърси с поглед Верена, но тя още не се показваше. Усети как някой лекичко го потупва по гърба, обърна се и видя госпожа Луна, която го бодеше с ветрилото си.
XXVII
– Почти свикнах, че не искате да общувате с мен в дома ми, но ако смятате да ме подминавате и на публични места, по-добре първо ме предупредете.
Тя говореше с дяволита насмешка, но той вече знаеше как да се държи. Беше облечена в жълто и изглеждаше много пълна и весела. Удиви се на безпогрешния инстинкт, с който напипваше слабите му места. Външният салон беше съвсем празен, тя беше влязла през вратата в дъното и беше заварила територията свободна за маневрите си. Той предложи да ѝ намери място, откъдето ще вижда и чува госпожица Тарант, или да ѝ предостави стол, на който да стъпи и да вижда над главите на господата на вратата, но тя отвърна на предложението му с въпроса: