– Много ви благодаря, но предпочитам да се облягам на този диван. И съм твърде изморена, за да се катеря по столове. Освен това за нищо на света не желая Верена или Олив да ме видят как проточвам шия над главите на публиката, все едно умозаключенията им имат някакво значение за мен!
– Още не е време за умозаключения – отбеляза Рансъм страшно сухо и се приведе напред, облегна лакти на коленете си, забоде очи в земята и бледите му бузи поруменяха.
– Моментът изобщо не е подходящ за такива речи – отбеляза госпожа Луна, нагласяйки дантелите си.
– Откъде знаете за какво ще говори тя?
– Досещам се от начина, по който извисява и снижава глас. Звучи страшно глупаво.
Рансъм поседя още пет минути, за които смяташе, че неговият ангел пазител трябва да го възнагради, питайки се как е възможно госпожа Луна да е толкова самодоволна и да не проумява, че си навлича омразата му. Тя обаче по принцип си беше самодоволна. Той се постара да си придаде равнодушен вид и дори се зачуди дали в крайна сметка южняшките порядки са основателни. Със сигурност не бяха предвидили такова положение.
– Ясно е като бял ден, че господин Бъридж смята да се ожени за нея – отбеляза той след минутка. Забележката му беше старателно премислена като прикритие на истинските му преживявания.
Тя не предизвика реакция от страна на събеседничката му и след малко той извърна леко глава и я погледна. В резултат на нещо, което безмълвно се случи между тях, тя рязко каза:
– Господин Рансъм, сестра ми не ви е изпращала покана за това място. Да не би поканата да идва от Верена Тарант?
– Нямам никаква представа.
– След като не познавате госпожа Бъридж, кой друг може да ви е поканил?
– Ако поканата е от госпожица Тарант, мога поне да ѝ засвидетелствам уважение, като я слушам.
– Ако станете от това канапе, ще споделя с Олив подозренията си. А тя е напълно способна да замъкне Верена в Китай или където и да е другаде, далеч от вас.
– И какви са подозренията ви, моля?
– Че двамата си кореспондирате.
– Кажете ѝ каквото пожелаете, госпожо Луна – отговори младият човек с мрачно примирение.
– Виждам, че сте неспособен да отричате.
– Никога не противореча на една дама.
– Ще видим дали мога да ви принудя да излъжете. Срещали ли сте се с госпожица Тарант?
– Къде бих могъл да се срещна с нея? Не виждам чак до Бостън, както се изразихте онзи ден.
– Не сте ли ходили там... на тайно посещение?
Рансъм потръпна едва видимо, но за да го прикрие, в следващия миг се изправи.
– Няма да е тайно, ако ви кажа.
Изгледа я отвисоко и установи, че думите ѝ са били изречени наслуки, не защото знае нещо конкретно. Обаче сега му изглеждаше суетна, егоистична, ненаситна и противна.
– Е, длъжна съм да бия тревога – продължи тя. – Ако ме зарежете де. Така ли се отнася един джентълмен южняк с дама? Подчинете се на желанието ми и ще ви пусна.
– Не ме пускате, като ме принуждавате да остана с вас.
– Такова мъчение ли е за вас? Никога не съм чувала подобна грубост! – възкликна госпожа Луна. – Въпреки това съм твърдо решена да ви задържа, ако мога!
Рансъм чувстваше, че няма как тя да е права, но въпреки това изглежда правдата беше на нейна страна (и това му се струваше доста непоносимо). През цялото време златният глас на Верена мъчително галеше ухото му, при все че не различаваше ясно думите. На госпожа Луна вече явно ѝ беше дошло до гуша, беше стигнала до онзи етап на женската заядливост, когато жената капризничи просто ей така, макар ясно да съзнава лошите последствия.
– Съвсем ви се е завъртяла главата – рече той, свел поглед към нея, и изпита облекчение.
– Искам да ми донесете чай.
– Казвате го само за да ме накарате да се почувствам неловко.
Още недоизрекъл, от салона се разнесоха силни аплодисменти, ръкопляскане на многобройна публика и възгласи от петдесетина гърла "Браво, браво!", които постепенно заглъхнаха. Рансъм целият потръпна, той заряза всичките си скрупули и след като каза на госпожа Луна – все още с церемониална вежливост, – че за жалост, ще трябва да се примири със загубата на доброто ѝ мнение за себе си, ѝ обърна гръб и се запъти към отворената врата на музикалния салон.
– Никога не съм била оскърбявана така! – чу той острото ѝ възклицание, докато се отдалечаваше. Извърна се, докато заемаше мястото си, и видя, че тя още седи на канапето – самичка в осветената от лампата пустиня – и отмъстително мята стрели с очите си. Е, нека сама дойде при него, ако толкова ѝ е нужен, ще я настани на някоя отоманка, откъдето ще вижда всичко. Обаче госпожа Луна остана непреклонна. След малко той установи, че се е оттеглила величествено, и повече не я видя до края на вечерта.