– Не се бойте, госпожице Тарант, тя ще бъде напълно удовлетворена – каза Рансъм през смях, който тя явно разбра само наполовина. Не успя да разясни смисъла на думите си, защото господин Бъридж се върна и снабди Верена не само с чаша вода, но и с един възрастен господин с гладко, розово и усмихнато лице, с плюшена жилетка и красиво вчесана оредяла бяла коса. Представи го на Верена с име, което Рансъм знаеше, че принадлежи на богат и достопочтен гражданин, известен с обществената си ангажираност и щедрата си благотворителност. Рансъм живееше в Ню Йорк достатъчно дълго, за да знае, че молбата на тази личност да се запознае с госпожица Тарант ще ѝ донесе одобрение сред най-уважаваните среди и ще възвиси успеха ѝ. Извърна се с едва чута въздишка, защото съзнаваше собствената си принадлежност към ужасно малобройно и неизвестно малцинство. Извърна се, защото, както знаем, беше научен, че когато един джентълмен разговаря с дама, трябва да се оттегли при представянето на друг господин. Когато след малко хвърли поглед назад обаче, забеляза, че младият господин Бъридж няма никакво намерение да отстъпи пред известния филантроп. Реши, че е най-добре да се прибере у дома – не знаеше какво може да се случи на подобно събиране, нито кога се очаква то да приключи, но после се отказа, защото допусна, че току-виж изникнала възможност Верена да говори отново. Не беше съвсем сигурен относно това, но беше наясно, че преди да си тръгне, непременно трябва да се сбогува с госпожа Бъридж. Само да знаеше къде е отседнала Верена – искаше да се срещне с нея насаме, а не в пълен с милионери салон. Докато се озърташе за домакинята, му хрумна, че тя сигурно знае и че ако успее да превъзмогне стеснителността си и я попита, може би ще му каже. Увери се, че тя не е в трапезарията и се отправи обратно към салона, където навалицата беше доста оредяла. Надникна в музикалния салон, където бяха останали само пет-шест двойки, усамотили се сред празните столове, и видя там госпожа Бъридж, потънала в разговор с Олив Чансълър (която явно не бе помръднала от мястото си) пред празния подиум след триумфа на Верена. Дотолкова не очакваше да види Олив, че се стъписа за миг, после се овладя и пристъпи напред с южняшка вежливост. Усети погледа на Олив – погледна го така, сякаш е останала на мястото си само защото се е надявала да не го види повече. Госпожа Бъридж се изправи, докато Рансъм ѝ пожелаваше лека нощ, а Олив последва примера ѝ.
– Много се радвам, че успяхте да дойдете. Прелестно създание, нали? Способна е да постигне каквото пожелае.
Тези думи на по-възрастната дама Рансъм прие първоначално със сдържаност, с която целеше да внуши огромното си уважение към нея, и наистина в мълчанието му имаше южняшка официалност. После отговори изключително предпазливо:
– Да, госпожо, за пръв път присъствам на такова изпълнение, на такъв вид развлечение, което да ме омагьоса така.
– Радвам се, че ви е харесало. Представа нямах какво да организирам, но ето че хрумването ми се оказа превъзходно – и за мен, и за госпожица Тарант. Госпожица Чансълър ми разказваше за съвместната им работа – наистина е прекрасно. Госпожица Чансълър е изключителна приятелка и съмишленица на госпожица Тарант, която ме увери, че не би постигнала нищо без нея. – След това обяснение госпожа Бъридж се извърна към Олив и промърмори: – Нека ви представя господин... господин...
Само че беше забравила името на Рансъм, беше забравила кой я е помолил да му изпрати покана, и когато забеляза този факт, той ѝ се притече на помощ с обяснението, че е братовчед на госпожица Олив, ако тя не се е отрекла от него, и че знае за близкото приятелство между двете дами.
– Аплодисментите ми всъщност бяха за общото ви начинание – усмихна се той на роднината си.
– Аплодирали сте? Признавам, че не разбирам – тутакси се отзова Олив.
– Е, честно казано, и аз не разбирам!
– А аз знам, разбира се, ето защо... – По-нататъшните думи на госпожа Бъридж, целящи да изгладят търканията между младия господин и нейната събеседница, заглъхнаха. Тя тъкмо се канеше да изтъкне, че това е причината за присъствието му в нейния дом, но се спря навреме, тъй като просто би изтъкнала очевидното. Базил Рансъм установи, че жена като нея е напълно способна да понесе такова неловко положение, и изпита още по-силно уважение към нея. Тя беше отривиста, непосредствена и леко нетърпелива, и ако не беше избързала с думите си и притежаваше малко повече от южняшката майчинска мекота, щеше да прилича на един тип жени, каквито имаше в родния му край преди промените – умните, способни и гостоприемни вдовици или стари моми, които управляваха сами големи плантации. – След като сте ѝ братовчед, моля ви, заведете госпожица Чансълър да хапне нещо, вместо да си тръгвате – продължи домакинята с неуместен ентусиазъм.