В този момент Олив отново седна.
– Много ви благодаря, но никога не вечерям. Няма да изляза от тази стая – тук ми харесва.
– Тогава нека ви изпратя нещо... или позволете на господин... на братовчед си да остане с вас.
Олив впери странен умолителен поглед в госпожа Бъридж:
– Много съм изморена, трябва да си почина. Тези мероприятия винаги ме изтощават.
– О, да, представям си. Е, в такъв случай, починете си на тихо, след малко ще дойда да ви видя – каза госпожа Бъридж, усмихна се за сбогом на Базил Рансъм и се отдалечи.
Базил се позадържа, макар да личеше, че Олив иска да се отърве от него.
– Няма да ви безпокоя дълго, само ще ви попитам нещо – каза той. – Къде сте отседнали? Бих искал да посетя госпожица Тарант. Не казвам, че ще дойда да посетя вас, защото имам усещането, че това няма да ви зарадва.
Хрумна му, че би могъл да вземе адреса ѝ от госпожа Луна – беше споменала само, че е някъде на Десета улица, – защото колкото и да му се сърдеше, не би могла да откаже да му го съобщи. Ала изведнъж предпочете по-простичкия и непосредствен подход да попита направо Олив, въпреки опасността да я подразни. Разбира се, не би могъл да посети Верена, без братовчедка му да разбере и рано или късно да се възпротиви. Нямаше лични наблюдения над съвместния им живот, но го беше осенило предположението, че онова, което госпожица Чансълър най-силно ненавижда у него (нали още от самото начало на познанството им изпитваше загадъчно опасение?), е вероятността той да се намеси. И наистина имаше такава вероятност, но все пак беше по-уместно да попита за адреса нея, отколкото някой друг. Най-добре намесата му да бъде по всички правила на вежливостта.
Олив не обърна внимание на забележката му как посещението му ще се отрази на нея, но след малко попита какво налага срещата му с госпожица Тарант.
– Знаете, че не се ползвате със симпатията ѝ – додаде тя с тон, в който се долавяше наистина трогателна молба към него дори да не се преструва, че е иначе.
Не знам дали Базил се трогна, но отговори крайно помирително:
– Искам да поговоря с нея относно интересната информация, която ми даде тази вечер.
– Ако възнамерявате да дойдете да ѝ се присмивате, тя е напълно беззащитна. Сигурно тази новина ще ви зарадва.
– Скъпа госпожице Чансълър, вие сте нейната защита – цяла батарея от оръдия! – отвърна Рансъм.
– Но тя не ми принадлежи! – възкликна Олив и скокна на крака. Озърна се, сякаш той я беше притиснал прекалено силно, задъхана като погнато животно.
– Вашата защита се изразява в неприкосновеността ви към нападения. Ако не ми кажете къде сте отседнали, може би ще помолите госпожица Тарант да бъде така любезна да го стори. Би ли ми изпратила картичка с адреса?
– Отседнали сме на Западна Десета улица – отговори Олив и му каза номера. – Разбира се, добре сте дошли.
– Разбира се, че съм! И защо не? Много съм ви задължен за информацията. Ще я помоля да излезе, за да не се налага дори да ни виждате.
Той се извърна с усещането, че всичко това е просто непоносимо – тя винаги се опитваше да му внуши, че не е прав. Така ли щяха да се държат жените, когато се доберат до повече власт?
XXIX
Госпожа Луна се появи рано на следващия ден и сестра ѝ се запита на какво дължи честта от появата ѝ в единайсет сутринта. Съвсем скоро разбра, когато Аделайн я попита тя ли е уредила поканата на Базил Рансъм за дома на госпожа Бъридж.
– Аз ли? Защо да го правя, за бога? – попита Олив и нещо я жегна, когато разбра, че не е била Аделайн, както бе предполагала.
– Не знам... ти го повика.
– Аделайн, никога! – възкликна госпожица Чансълър със сериозно лице, вперила поглед в сестра си.
– Нали не си забравила, че ти го покани да те посети преди година и половина?
– Не съм го канила специално, просто той се оказа там.
– Да, помня как беше – той се оказа, после пък се оказа, че ти го намрази и се опита да се измъкнеш от цялата работа.