XXX
Госпожа Луна щеше да е още по-неудовлетворена от начина, по който Олив реагира на предложението ѝ за съдействие, ако знаеше колко тайни щеше да бъде задължена да ѝ открие в замяна тази сдържана млада жена. Целият живот на Олив вече беше повод за сплетни – тя го усещаше – и след разговора със сестра си потърси уединението на своя дом. Засега имаше време за размисъл – Верена беше излязла с господин Бъридж, който още предната вечер се беше уговорил да я вземе за ранна разходка с каретата. Следобед имаха други ангажименти – главният беше срещата им с група сериозни хора в дома на един от най-запалените им местни последователи. Олив щеше да отведе Верена на тези срещи веднага след като се наобядват. Ласкаеше се от мисълта, че е успяла така да подреди нещата, че да не остави дори половин час през деня, когато Базил Рансъм да се появи самодоволно и да завари двете жени от Бостън у дома. Прекрасно знаеше това, когато беше принудена у госпожа Бъридж да му даде адреса им, освен това бе помолила Верена като специална услуга да я придружи до Бостън вдругиден, тоест на следващия ден сутринта. Доста се обсъждаше дали момичето да не остане няколко дни у госпожа Бъридж, след като Олив си замине, но Верена спонтанно се отдръпна, като видя колко се разстрои приятелката ѝ. Олив прие саможертвата ѝ и посещението им в Ню Йорк се оказа съкратено на четири дни, един от който госпожица Чансълър си беше обещала също да ореже, ако види, че се очертава посещение от страна на Базил Рансъм. Още не беше споменала това на Верена, колебаеше се с оглед на отстъпките, които приятелката ѝ вече беше направила. Верена го правеше с щедрост, изпълваща сърцето с възхита, дори ако си помолил за услугата, освен това Олив не помнеше момичето някога да е поискало нещо в замяна на добрината си или да се е пазарила за нещо, каквито и усилия да ѝ струваше да изпълни обещанието си. Посрещна с удоволствие предложението да прекара една седмица в дома на госпожа Бъридж, отбеляза, че майка ѝ ще издъхне щастлива (не че имаше изгледи госпожа Тарант да предаде богу дух), когато научи, че дъщеря ѝ е имала такова преживяване, но въпреки това, когато видя колко мрачна стана Олив, как пребледня и се умисли, Верена се отказа с най-милата усмивка, озарявала очите ѝ някога. Олив съзнаваше какво означава това за нея, знаеше колко ѝ се иска да се весели въпреки напрежението, свързано с общата им кауза, въпреки жизненоважната им работа, която сега и двете чувстваха, че преминава към етапа на реализацията си и предстои да даде плод. Затова съвестта я гризеше, задето я е подтикнала да се откаже и от това, особено след като положението им изглеждаше наистина безопасно, а и Верена беше доказала своята благонадеждност.
Колкото и безопасно да беше положението им, Олив се обвиняваше, че е глупачка, задето въпреки първоначалните си съмнения се беше съгласила да доведе Верена в Ню Йорк. Момичето беше приело незабавно поканата, пристигнала неочаквано от името на госпожа Бъридж – толкова беше странно, че ще гостуват на такъв земен човек, че само по себе си подейства като основателен довод да приемат. Отначало Олив изпита инстинктивен страх към всичко, но по-късно го прогони като необоснован. Реши (такова решение от нейна страна не беше новост), че във връзка с мисията си са длъжни да се изправят лице в лице с всичко. Тази възможност щеше съществено да подобри репутацията и авторитета на Верена и щяха да направят неоснователен всеки отказ, продиктуван от опасения, и бездруго съвсем смътни. Специфичните тревоги и опасности, които измъчваха Олив Чансълър, вече до голяма степен се бяха разсеяли. Базил Рансъм не беше давал признаци на живот от векове, а Хенри Бъридж се успокои още преди заминаването им за Европа. Ако майка му беше родила идеята да превърне Верена в развлечение за гостите на голямата вечеринка в дома си, беше го сторила добронамерено, защото надали сега тя искаше синът ѝ да се ожени за дъщерята на Селах Тарант повече, отколкото предишната година. Освен това бяха длъжни да извършат добро дело за тънещите в невежество. Може би дори трябваше да ги вбесят – в това винаги имаше нещо хубаво. И накрая, Олив беше донякъде лично изкушена. Не беше безразлична към удоволствието да се появи във важни среди в Ню Йорк като значима жена, като важна гражданка на Бостън, вдъхновителка, съратница и близка на едно от най-оригиналните момичета на епохата. Последният човек, когото очакваше да срещне у госпожа Бъридж, беше Базил Рансъм. Беше убедена, че двете могат да прекарат четири дни в град с население повече от един милион без такава неприятна случка. Но се беше случило и беше сериозно, затова тя стисна зъби и поклати глава назидателно и силно, задето бе допуснала да се хване в капана на съдбата. Е, щеше да се измъкне може би само с лека драскотина. Хенри Бъридж беше много внимателен, но кой знае защо, тя вече не се страхуваше от него. Беше съвсем естествено той да прелива от вежливост, след като се бяха съгласили майка му да ги използва за светските си цели. Другата опасност беше най-лошата – припомни си пулсиращия и необясним ужас от нощта на събирането у госпожица Бърдзай. Господин Бъридж всъщност ѝ се струваше закрилник. Тя с облекчение си помисли, че след като сутринта е завел Верена на разходка с кола в парка и на посещение в Музея на изобразителното изкуство, вечерта трябва да хапнат в "Делмонико" (той трябваше да покани още един господин) и след това да посетят немската опера. Както вече казах, Олив не сподели това с никого, не разкри пред сестра си нито колко живо си представя обърканото изражение на Базил Рансъм, когато отиде на Десета улица и узнае, че те са излезли, нито собственото си неудържимо желание да се качи на влака обратно за Бостън. Само тази представа я крепеше, когато даде на господин Рансъм адреса им.