– Как така госпожа Бъридж е поканила господин Рансъм на своето мероприятие? Той казал на Аделайн, че не я познава.
– О, аз я помолих да му изпрати покана след като тя ми писа, за да ми благодари, когато вече беше твърдо решено, че ще дойдем. В писмото си ме попита дали имам приятели в града, на които бих искала да изпрати покана, и аз споменах господин Рансъм.
Верена говореше без капчица колебание и единственият признак на смущение от нейна страна беше, че стана от стола си и се дръпна от втренчения поглед на Олив. Не се запъна, защото се радваше на открилата се възможност. Искаше ѝ се всички отношения с приятелката ѝ да бъдат съвсем простички, но разбира се, не беше никак просто, когато започна да премълчава разни неща. Искаше ѝ се поне да премълчава колкото може по-малко и имаше чувството, че компенсира някакво нарушение, като отговаря толкова бързо на въпросите на Олив.
– Не си го споменавала – отбеляза тихо госпожица Чансълър.
– Не исках. Знаех, че не го харесваш и че това ще те засегне. Но исках той да присъства, исках да чуе.
– Какво значение има, какво те интересува той?
– О, защото е толкова ожесточен наш противник!
– Откъде знаеш, Верена?
Сега вече Верена се поколеба. В крайна сметка не беше толкова лесно да премълчаваш по мъничко – като че ли човек трябваше или да сподели всичко, или да крие всичко. Първата възможност вече беше преценила като ненужно жестока – тъкмо затова беше запазила посещението на Базил Рансъм в Монаднок Плейс, заровено в неизречени и неизразими съображения, единствената ѝ тайна на света, единственото нещо, което беше само нейно. Толкова се радваше да каже, каквото може, без да предаде сама себе си, че едва след като отвори уста, си даде сметка за опасността Олив да продължи с разпита дотам, че за да се защити, Верена ще бъде принудена да прибегне до чиста измама. В същото време почувства, че в мига, който се е оказала застрашена, тайната ѝ е станала още по-скъпа. Мълчаливо се помоли Олив да не я притиска, защото би било отвратително, би било невъзможно да се защити с лъжа. А междувременно трябваше да отговори и тя го стори с възклицание – много по-бързо, отколкото сякаш позволяваха описаните от мен размишления:
– Ами личи си по вида му! Той е реакционер!
Верена се приближи до огледалото на тоалетката, за да се увери, че е сложила шапката си както трябва, а Олив бавно се надигна, както прави човек, който изобщо не е гладен.
– Остави го да реагира както си пожелае. Не му обръщай внимание, за бога!
Това гласеше отговорът на госпожица Чансълър и Верена усети, че той не съдържа всичко, което ѝ се върти в главата. Искаше ѝ се да слезе на обяд, защото наистина беше гладна. Подозираше дори, че на Олив ѝ е хрумнала идея, която се страхува да облече в думи, защото последиците ще бъдат ужасни.
– Знаеш ли, Верена, това не е истинският ни живот, това не е нашата работа – продължи Олив.
– Ами така е, не е – потвърди Верена, без да се преструва, че не разбира какво има предвид Олив. След малко обаче додаде: – Имаш предвид общуването с господин Бъридж ли?
– Не само това. – После Олив я погледна и рязко попита: – Откъде знаеш адреса му?
– Чий адрес?
– На господин Рансъм... за да може госпожа Бъридж да го покани.
Двете стояха, вперили поглед една в друга.
– Имаше го на писмо, което получих от него.
Тези думи извикаха такова изражение на лицето на Олив, че приятелката ѝ прекоси стаята и я хвана за ръката. Тонът обаче не беше какъвто бе очаквала Верена, защото Олив възкликна с хладна изненада:
– А, значи си кореспондирате! – Видимо ѝ струваше много да се овладее.
– Той ми писа веднъж, така и не ти споменах – отвърна Верена с усмивка. Усещаше как странният и напрегнат поглед на приятелката ѝ дълбае много навътре, още малко и щеше да стигне до дъното. Е, щом трябва, не държеше чак толкова на тази тайна. Засега обаче Верена не научи какво е узнала Олив, защото тя отбеляза само, че е време да слизат на обяд. Докато се спускаха по стълбите, тя хвана под ръка госпожица Чансълър и я усети как трепери.
Разбира се, в Ню Йорк имаше много хора, които бяха заинтригувани от тяхното движение, затова Олив отрано беше уговорила срещи, които запълниха целия им следобед. Всички искаха да се срещнат лично с тях и да запознаят и други. Верена разбра, че ще се превърнат в сензация, ако останат и поработят в тази посока. Олив обаче изтъкна, че вероятно моментът не е подходящ и че хората не са толкова запознати с движението, колкото в Бостън, обаче във въздуха се носеше нещо упойващо, усещане за широта и разнообразие, за безкрайните възможности на големия град, които – Верена не знаеше дори дали да го признае пред самата себе си – може би щяха да компенсират липсата на сериозност в Бостън. Хората тук наистина изглеждаха много активни, нямаше друго място, където да се стичат толкова много ободряващи новини благодарение на електрическите пипала, плъзнали навсякъде. Централата сякаш беше домът на госпожа Краучър на Петдесет и шеста улица, където имаше неофициално събиране на симпатизанти, които не можеха да ѝ простят, че предната вечер е говорила пред съвсем непознат за тях кръг от хора. Те наистина бяха съвсем различни от хората, пред които беше говорила у госпожа Бъридж, и Верена тайничко въздъхна безпомощно при мисълта колко голям и сложен е светът и че явно в него има от всичко. Оформи се общо искане тя да повтори обръщението си в по-дружеска обстановка, на което Верена отвърна, че Олив ѝ е уговорила срещи и че речта ѝ е целяла да спечели хората за каузата, а приятелите на госпожа Краучър със сигурност са на по-високо ниво. Държеше се предпазливо, защото усещаше, че Олив отчаяно се стреми да се измъкне от града, и не искаше да каже нещо, което да ги обвърже. Когато я усети да трепери така преди обяда, с болка осъзна колко силно е привързана към нея приятелката ѝ и колко мъчително би страдала от всяко отклонение. Когато потеглиха за поредицата си от срещи, първото нещо, което Верена уточни в каретата (Олив с типичната си щедрост беше наела карета за цялото време), беше, че така наречената от Олив нейна кореспонденция с господин Рансъм се състои само от едно писмо от негова страна. Призна, че писмото е съвсем кратко и го е получила месец преди това. Напомни на Олив, че е известена за писмата, които Верена получава от разни господа, така че не разбирала защо придава такова значение конкретно на това послание. Госпожица Чансълър се беше облегнала в каретата и седеше неподвижно, сериозно и положила глава на тапицираната седалка. Завъртя само очите си към момичето.