– Ти сама му придаваш значение, иначе щеше да ми кажеш.
– Знаех, че няма да ти хареса – защото не харесваш него.
– Изобщо не мисля за него, за мен той не означава нищо – отвърна Олив и добави неочаквано: – Забелязала ли си, че избягвам нещата, които не ми допадат?
Верена не би могла да каже, че е забелязала, но не беше справедливо Олив да говори така, сякаш не приема нищо присърце – както се беше отпуснала бледа и немощна, като ранено зверче, беше доказателство за противното.
– Ти притежаваш страховита способност да страдаш – отговори тя след малко.
Отначало госпожица Чансълър не отвърна, но след малко каза със същата интонация:
– Да, ти си способна да ме накараш.
Верена хвана ръката ѝ и я задържа в своята.
– Никога не бих го сторила, преди да преживея всичко сама.
– Ти не си създадена да страдаш, ти си създадена за радост – отбеляза Олив със същия тон, с който ѝ беше разяснила как основният ѝ проблем е, че не ненавижда мъжете като цяло – тон, който намекваше, че обратното би било много по-естествено и може би възвишено. Може би, но Верена не можеше да отхвърли обвинението – усещаше го, докато гледаше през прозореца на каретата към пъстрия и весел град, където имаше толкова много неща, оживлението беше тъй завладяващо, магазините – толкова лъскави, жените – тъй поразително облечени, и усещаше, че всичко това разпалва любопитството ѝ, ускорява пулса ѝ.
– Мисля, че няма какво да възразя – отвърна тя и погледна Олив с неподправена нежност, с искрено съчувствие.
Младата жена вдигна ръка към устните си, задържа я там за миг и жестът сякаш казваше: "Как да не се боя, че ще те изгубя, когато си толкова прелестно покорна?". Тази мисъл обаче остана неизречена, а думите, които Олив Чансълър произнесе, докато каретата се движеше, бяха различни:
– Верена, не разбирам защо ти е писал.
– Защото ме харесва. Може би ще кажеш, че не разбираш какво ми харесва – продължи момичето през смях. – Харесал ме е още при първата ни среща.
– А, онзи път! – промърмори Олив.
– И още повече на втората.
– Това ли пише в писмото си? – попита госпожица Чансълър.
– Да, скъпа моя, това пише. Само че се изразява по-изискано. – Верена с радост съобщи този факт и писмото на Базил Рансъм наистина го потвърждаваше.
– Интуицията ми го подсказваше, имах предчувствие! – възкликна Олив и затвори очи.
– Нали каза, че не го харесваш!
– Не е просто това, той ме ужасява. Това ли е всичко помежду ви?
– Ами да, Олив Чансълър, ти какво си помисли? – попита Верена със смътното усещане, че е страхливка. Пет минути по-късно каза на Олив, че ако това ще я зарадва, може да заминат от Ню Йорк още на следващата сутрин, без да остават четвърти ден. И веднага щом го стори, се почувства по-добре, особено след признателния поглед на Олив за тази отстъпка, за нетърпението, с което отвърна: