– Въпреки това иска да останеш тук. Не са се отказали от това – отбеляза Олив, обърна се към едно чекмедже и извади оттам писмо.
– Той ли ти каза? На мен не ми каза нищо подобно.
– Когато се прибрахме днес следобед, намерих тази бележка от госпожа Бъридж. По-добре я прочети. – И подаде писмото отворено на Верена.
В него пишеше, че госпожа Бъридж не може да се примири с решението на Верена да не ѝ погостува, след като и тя, и синът ѝ толкова се надявали. Не се съмнявали, че ще успеят да направят престоя на госпожица Тарант толкова интересен, колкото щял да бъде за самите тях. Нещо повече, тя, госпожа Бъридж, имала чувството, че не е чула и половината възгледи на госпожица Тарант, а много от присъствалите на речта ѝ я посетили днес следобед (без да губят нито минутка, както виждала и сама госпожица Чансълър), за да се поинтересуват как, за бога, да научат повече – как да се доберат до прелестната ораторка и да ѝ задават въпроси относно някои подробности. Ето защо тя много се надявала, че дори ако младите дами не могат да променят решението си относно гостуването, може би ще намерят начин поне да останат още малко, за да може тя да организира неофициална среща с някои от тези клети зажаднели души. Дали няма да е възможно поне да обсъди въпроса с госпожица Чансълър? Предупреждаваше, че ще я атакува и по въпроса за гостуването. Дали да не се видят на следващия ден, при това молеше за огромната услуга разговорът им да се проведе в дома на семейство Бъридж. Искала да ѝ съобщи нещо съвсем конкретно, което изисквало поверителност и уединение, а госпожица Чансълър надали щяла да отрече, че ще ги имат под покрива на госпожа Бъридж. Ето защо щяла да изпрати каретата си за госпожица Чансълър по всяко удобно за нея време. Наистина смятала, че разговорът им ще бъде ползотворен.
Верена прочете посланието много внимателно. Звучеше ѝ загадъчно и потвърди впечатлението ѝ от предишната вечер – че не е добила напълно вярна представа за тази умна, светска, любознателна жена по време на посещението ѝ в Кеймбридж, когато се бяха видели в квартирата на сина ѝ. Върна писмото на Олив с думите:
– Затова той не вярваше, че си заминаваме утре. Знае, че тя е написала това писмо, и смята, че ще ни задържи.
– Е, ако кажа, че може да стане така, ще ме сметнеш ли за ужасно непостоянна?
Верена я изгледа озадачена от странното желание на Олив да остане в града и това усещане беше по-силно от удоволствието от решението ѝ. То обаче също се прояви само след миг и момичето каза съвсем искрено:
– Не е нужно да ме уговаряш да се съглася. Нелепо е да се преструвам, че тук не ми харесва.
– Мисля, че може би трябва да се срещна с нея – замислено отбеляза Олив.
– Каква прелест – да имаш тайна с госпожа Бъридж! – възкликна Верена.
– Няма да бъде тайна от теб.
– Скъпа моя, не е нужна да ми казваш, ако не искаш – продължи Верена, мислейки за онова, което самата тя криеше.
– Нали бяхме решили да споделяме всичко? Поне аз бях решила.
– О, не говори за планове! – възкликна Верена печално. – Не е ли глупаво да правим планове – представи си, че останем утре. В писмото ѝ има нещо повече от изразеното с думи – додаде тя, а Олив сякаш се взираше в лицето ѝ, търсейки причини да откаже на госпожа Бъридж, което беше доста смущаващо.
– Цяла вечер го обмислям, така че ако се съгласиш, оставаме.
– Скъпа, ти си толкова силна духом! По време на всички онези прелестни блюда, по време на цялото представление на "Лоенгрин"! Изобщо не съм мислила по въпроса, така че ти решавай. Знаеш, че ще се съглася с всичко.
– А ще гостуваш ли на госпожа Бъридж в крайна сметка, ако тя ми каже нещо, което да направи това гостуване желано?
Верена се засмя.
– Нали знаеш, че това не е истинският ни живот!
Олив отначало не отвърна, после каза:
– Да не си мислиш, че ще го забравя. Ако предлагам отклонение, то е само защото понякога ми се струва, че почти всичко друго е за предпочитане пред нашата действителност. –Думи те ѝ прозвучаха неясно и донякъде меланхолично, а Верена изпита облекчение, когато след малко приятелката ѝ отбеляза: – Сигурно ме мислиш за страшно непоследователна.
Което ѝ даде възможност да отговори успокоително:
– Нали не смяташ, че очаквам да си безпогрешна? Ще остана у госпожа Бъридж една седмица или две, или един месец, колкото пожелаеш – продължи тя. – Както прецениш след срещата си с нея.
– На мен ли оставяш всичко? Не ми помагаш особено – каза Олив.