– За какво да ти помагам?
– За да ти помогна аз.
– Аз не се нуждая от помощ, достатъчно съм силна! – весело се провикна Верена. И в следващия миг попита наполовина комично, наполовина трогателно: – Скъпа моя съратнице, защо ме принуждаваш да говоря толкова високомерно?
– И ако останеш... дори само утре... ще прекарваш ли много време... с господин Рансъм?
Тъй като в момента Верена сякаш беше настроена иронично, би могла да открие нов повод за веселие в трепетния и колеблив тон на въпроса на Олив. Само че той не ѝ въздейства така, а предизвика първата проява на нетърпение – буквално първата, както и първия укор от началото на удивителната близост между двете жени. Бузите на Верена пламнаха и очите ѝ за миг сякаш се навлажниха.
– Не знам какво си мислиш, Олив, и защо не можеш да ми имаш доверие. Още от самото начало не ми вярваш по отношение на господата. Може би тогава беше права, не знам, но сега със сигурност е много различно. Не мисля, че заслужавам толкова силно подозрение. Защо се държиш така, все едно трябва да бъда наблюдавана, като че ли ще избягам с всеки мъж, който ме заговори? Мисля, че вече съм ти доказала, че това е без значение. Мислех, че вече си разбрала колко съм сериозна, че съм посветила живота си, че има нещо, което ми е неописуемо скъпо. Но ти всеки път повдигаш този въпрос – не е честно. Трябва да приема всичко, което предстои. Не бива да се страхувам. Нали се договорихме, че ще вършим работата си дори ако целият свят е против нас, че ще продължаваме право напред, че няма да се отказваме. А сега, когато всичко започва великолепно да се подрежда и победата се усеща във въздуха, ми се струва странно да се съмняваш в мен, да подозираш, че не съм отдадена на мечтите ни както винаги. Още при първата ни среща ти казах, че съм способна да се лишавам, а днес знам по-добре от всякога какво означава това и съм готова пак да го повторя. Мога и ще го направя! Така че, защо, Олив Чансълър? – провикна се Верена задъхано и след миг добави с присъщото си красноречие и с въодушевен порив: – Още ли не си разбрала, че съм се отрекла от всичко?
Навикът ѝ да говори пред публика, подготовката, практиката, с която постоянно се занимаваше, позволяваха на Верена дори в частен разговор да разгърне поредица от разсъждения, които да предизвикат мощен и въздействащ ефект. Олив прекрасно го съзнаваше, замря, докато момичето нижеше умолителните си изречения, и слушаше със същото прехласнато внимание като зрителите в залата. Не откъсваше очи от Верена, чувстваше, че тя е разтърсена до дън душа, че е невероятно страстна и искрена, че цялата трепери като чиста и всеотдайна девица, че наистина се е отказала от всичко, че двете са в безопасност и че самата тя е проявила огромна несправедливост и липса на деликатност. Бавно се приближи към нея, притисна я в обятията си дълго и я целуна безмълвно. И Верена разбра, че Олив ѝ е повярвала.
XXXII
Рано на следващата сутрин Олив изпрати на госпожа Бъридж бележка, в която ѝ предлагаше да се срещнат за разговор по обяд. Избра това време с оглед на своите многобройни предходни ангажименти. Написа, че не желае да ѝ бъде изпратена карета, и щеше да потегли по Пето Авеню с един от клатушкащите се и дрънкащи омнибуси, които минаваха по булеварда. Една от причините да поиска среща за дванайсет часа беше, че Базил Рансъм ще се появи на Десета улица в единайсет, така че (надяваше се, че той не възнамерява да остане през целия ден) Олив щеше да има време да го посрещне и да го изпрати. Предишната вечер двете с Верена безмълвно се споразумяха, че е много по-почтено да приемат посещението му, отколкото да го избягват. Решението беше взето по време на онази безмълвна прегръдка, преди да си легнат. Малко преди пладне на излизане от къщата Олив надникна в големия слънчев салон, където сутрин, когато всички съпрузи бяха излезли, а всички съпруги и стари моми се втурваха към града, един млад мъж, който желае да разговаря с млада жена, разполага с пълна свобода за действие. Базил Рансъм все още беше там и двамата с Верена, единствени в салона, се бяха настанили в нишата до прозореца и седяха с гръб към вратата. След като се беше изправил, значи, се канеше да си тръгва, затова Олив тихо затвори вратата отново и изчака малко в коридора, готова да мине в задната част на къщата, ако го чуе да излиза. Ала до ушите ѝ не стигна никакъв звук – явно той наистина възнамеряваше да остане през целия ден и тя щеше да го завари тук, когато се върне. Олив излезе от къщата, знаейки, че те гледат през прозореца как тя слиза по стълбите, но не би понесла да зърне лицето на Базил Рансъм. Докато крачеше, извърнала своето лице, по слънчевия тротоар на Пето Авеню, почти не забелязваше прелестния ден, чудесното време, наситено с пролетни ухания и багри, каквото понякога се спуска в Ню Йорк, щом мартенските ветрове утихнат. Беше потънала в спомена за онзи миг, когато самата тя стоеше пред прозореца (при второто му посещение в Бостън) и гледаше как Базил Рансъм излиза с Аделайн, която тогава изглеждаше способна да го пипне в ръчичките си, но се оказа безполезна в това отношение, както и във всяко друго. Помнеше представата, която си бе позволила да изплува пред очите ѝ, докато наблюдаваше как двамата заедно пресичат улицата, говорят си и се смеят, и как тази гледка се бе примесила със страховете, които я измъчваха още тогава – странно защо. Сега съзнаваше колко безполезно е било всичко – и колко великолепна бе промяната у Верена – и много се срамуваше от страховете си. Чувстваше се свързана, макар и далечно, с причините госпожа Луна да ѝ наговори толкова много лъжи предния ден, а в това нямаше нищо благородно. Що се отнася до другите причини за неуспеха на това шило в торба, сестра ѝ, и за новия курс, който беше избрал господин Рансъм, госпожица Чансълър предпочиташе да не се замисля за тях.