Ако семейство Бъридж искаха да вземат Верена, те щяха да я отнемат от Олив неизмеримо по-малко, отколкото би я отнел той. Всъщност щяха да я отнемат най-вече от него. Олив се върна в пансиона и в отговор на въпроса ѝ дали Верена е у дома, слугата, който ѝ отвори, я осведоми, че госпожица Тарант е излязла с господина, който я е посетил сутринта, и още не се е върнала. Олив впери поглед в часовника в коридора – показваше три часа.
XXXIII
– Хайде, госпожице Тарант, да излезем заедно. Моля ви, излезте с мен. – Това казваше Базил Рансъм на Верена, когато ги видя Олив в нишата до прозореца. Разбира се, бяха говорили дълго, преди да стигнат дотук, защото тонът дори повече от думите показваше колко се е задълбочила близостта им. Верена го съзнаваше, докато го слушаше, и се плашеше мъничко, чувстваше се неловко, затова стана и се приближи до прозореца – неуместно движение, ако желанието ѝ наистина беше да му внуши, че не е възможно да откликне на молбата му. Много по-убедителна би била, ако просто беше останала на мястото си. Той я напрягаше и изпълваше с безпокойство и тя започваше да усеща особеното му въздействие върху себе си. Да, наистина беше излязла на разходка с него още при първото му посещение в дома ѝ, но ѝ се струваше много важно, че тогава тя беше предложила разходката – само защото така беше най-лесно, когато някой ѝ дойде на гости в Монаднок Плейс.
Тогава бяха излезли, защото тя беше поискала, а не той. Едно беше да се разхождат заедно в Кеймбридж, където тя познаваше всяко местенце и се чувстваше уверена и свободна, тъй като е на своя територия, и съвсем друго да се скита с него по улиците на непознат град, който, макар да беше приятен и пълен с развлечения, не беше дори неговият дом, истинският му дом. Той искаше да ѝ покаже нещо, да ѝ покаже всичко, ала сега, след едночасова разходка, тя не беше сигурна, че желае да види още неща, които той иска да ѝ покаже. Вече ѝ беше показал предостатъчно, докато седяха в салона, особено каква глупост според него е равенството между жените и мъжете. Сякаш беше дошъл специално за това, защото въртеше и сучеше непрекъснато около тази тема. Все насочваше разговора към някоя от новите истини. Не беше многословен, напротив – беше сатиричен и иносказателен, преструваше се, че тя е успяла да му докаже всичко, което иска, и дори повече, но преувеличението и начинът, по който свеждаше всичко до един-два проблема, които тя беше засегнала в речта си у госпожа Бъридж, ѝ подсказаха, че Рансъм просто ѝ се присмива. Той точно това и правеше – смееше се. Изглежда смяташе, че може да ѝ се смее цял ден, без тя да се оскърби. Е, на него може и да му беше забавно, ала Верена не разбираше защо трябва да кръстосва Ню Йорк цял ден, за да му предостави тази възможност.