– Днес в парка ще е прекрасно. Искате ли да се разходим, както направихме в малкия парк в Харвард? – попита Рансъм, когато Олив се скри от погледа им.
– О, обиколих всяко ъгълче на парка. Един приятел беше така добър да ме разходи с карета вчера – отговори Верена.
– Приятел ли? Имате предвид господин Бъридж? – впери в нея Рансъм невероятния си поглед. – Разбира се, аз нямам карета, в която да ви повозя, но бихме могли да поседнем на някоя пейка и да поговорим. – Тя не потвърди, че е бил господин Бъридж, но и не отрече, а нещо в изражението ѝ подсказа на Рансъм, че е отгатнал, затова продължи: – Само с него ли можете да излизате? Няма да му хареса да излезете с друг, а вие правите само каквото му харесва, така ли? Госпожа Луна ми каза, че той иска да се ожени за вас. У майка му видях колко е увлечен по вас. Ако се омъжите за него, ще можете да се разхождате заедно с каретата всеки божи ден и точно затова ви моля да ми отделите час-два, преди да е станало невъзможно.
Не го беше грижа как звучат думите му – днес беше решил да изостави скрупулите, не го интересуваше как ще я убеди, само да успее. Установи обаче, че лицето ѝ пламна от думите му и тя впери поглед в него, учудена от волността и фамилиарността му. Той продължи, но вече без остротата и иронията, които усещаше в тона си.
– Знам, че не ме засяга за кого ще се омъжите, нито дори с кого се возите, и ви моля да ми простите, ако съм прекалено недискретен и натрапчив, но съм готов на всичко, за да ви откъсна от задълженията и средата ви и за час-два да се почувствам, сякаш... – замълча той.
– Сякаш какво? – попита тя много сериозно.
– Сякаш на света не съществува господин Бъридж... госпожица Чансълър... всичко това. – Не това се канеше да каже, но думите просто се изплъзнаха от устата му.