Рансъм щеше да продължи да говори по същия начин, по който тя се убеждаваше да не осведомява Олив за посещението му в Кеймбридж – факт, за който само намекнаха по време на краткия си разговор у госпожа Бъридж, – но след малко усети, че е казал достатъчно. Що се отнася до Верена, тя каза повече, отколкото възнамеряваше, и най-лесният начин да поправи стореното беше да отиде да си вземе шапката и палтото и да го остави да я заведе където пожелае. Пет минути по-късно той крачеше в салона и я чакаше да се приготви за излизане.
Докато пътуваха към парка по железопътната естакада, Верена си мислеше, че тъй като Олив най-вероятно уговаря гостуването ѝ у госпожа Бъридж, няма нищо лошо в това тя да избяга за кратко от отговорностите си, особено след като щеше да отсъства само час – колкото щеше да отсъства и самата Олив. Естакадата беше прелестна, защото по нея човек стигаше до парка и се връщаше за броени минути, а в остатъка от времето можеше да разглежда и да се разхожда. Беше толкова приятно, че с радост се връщаш за повторно посещение. Дългото и издължено заграждение, отвъд което къщите от околните улици се взираха една в друга през лъскавите си прозорци, настръхнали от нежната априлска свежест, всички каменни изкуствени пещери и тунели, павилионите и статуите, твърде многобройните алеи и тротоари, прекалено големите езера и мостове над тези езера, всичко тук излъчваше уханието и свежестта на най-очарователното време през годината. След като пристигна благополучно, Верена бе обзета от духа на този прекрасен ден, забрави за Олив и се зарадва, че е дошла, приятно ѝ беше да се разхожда в този прекрасен град с един забележителен млад мъж, който великолепно се грижеше за нея, докато никой друг на света не знаеше къде се намира тя. Беше съвсем различно от вчерашната разходка с карета с господин Бъридж, но беше по-волно, по-наситено като усещане, по-забавно и спонтанно. Този път Верена можеше да спира и да разглежда всичко, да задоволява любопитството си, дори най-детинските си прищявки. Сякаш беше излязла на целодневен излет, макар че всъщност не беше така – не го беше правила от дете, когато родителите ѝ се поддаваха на модата и през лятото наемаха къща в провинцията и тя с някой случаен спътник часове наред бродеше далеч от къщи, из полето и горите, търсеше малини и си играеше на циганка. Базил Рансъм отначало предложи да отидат да обядват някъде. Беше я извел половин час, преди да поднесат обяда в пансиона на Десета улица, и настояваше за компенсация да я нахрани както трябва. Знаел един много спокоен и луксозен френски ресторант съвсем близо до горния край на Пето Авеню – не уточни, че го знае, защото беше обядвал там в компанията на госпожа Луна. Верена отказа предложението му – каза, че ще бъде навън за толкова кратко, че не си струва труда. Пък и не била гладна, щяла да хапне, когато се прибере. Когато той настоя, тя отговори, че може би по-късно ще види дали няма да огладнее. Увери го, че ще ѝ бъде много приятно да хапне заедно с него в някой ресторант, ала в промеждутъците между веселите изблици от съвместната им експедиция тя дълбоко в себе си се страхуваше, не разбираше защо е дошла, макар да ѝ беше приятно, и си мислеше, че всъщност господин Рансъм не би могъл да ѝ каже нищо, което сериозно да я засяга. Той прекрасно знаеше какво да очаква от съвместния им обяд – представяше си как тя седи срещу него на ниска масичка, как разгъва салфетката си и му се усмихва, докато той ѝ разказва неща, които звучат в съзнанието му като запомнени мелодии, и двамата очакват да им поднесат нещо невероятно вкусно и малко неразбираемо от френското меню. Тази представа изобщо не се връзваше с желанието ѝ да се прибере у дома час по-късно, както явно очакваше Верена. Разгледаха животните в малката зоологическа градина, която беше една от атракциите на Сентръл Парк, полюбуваха се на лебедите в декоративното езерце и дори се зачудиха дали да не се повозят на лодка за половин час. Рансъм твърдеше, че трябва да го направят, за да бъде посещението им пълно, но Верена отговори, че не вижда нужда от това, и след като бродиха по кривите пътеки на Дивата градина, след като се изгубиха в Лабиринта и се полюбуваха на статуите и бюстовете на известни личности, просто седнаха на една уединена пейка, откъдето се откриваше красива гледка и от време на време детска количка проскърцваше по асфалтовата алея.
Вече си бяха поговорили за доста неща, но според Верена нито една от темите не беше сериозна. Господин Рансъм продължаваше да се шегува за всичко, включително за еманципацията на жените. Верена открай време живееше с хора, които приемат света изключително сериозно и за пръв път се натъкваше на такова пренебрежение и толкова силен сарказъм, насочен към институциите на страната и основните тенденции на епохата. Отначало тя му отговаряше, противоречеше му, и то доста дръзко, обръщайки непочтителността му срещу самия него. Имаше пъргав ум и лесно ѝ хрумваха подходящи възражения на почти всичко, което ѝ кажеше, обаче постепенно се отегчи и натъжи. Беше възпитана да се възхищава на новите идеи, да критикува социалните недъзи, на които човек се натъкваше почти повсеместно, и да изпитва неодобрение към много неща, ала никога не се беше сблъсквала с такава всеобхватна обвинителност като тази на господин Рансъм, с толкова много горчивина, стаена под неговите преувеличения, под неверните му тълкувания. Знаеше, че той е ревностен консерватор, ала не подозираше, че един консерватор може да бъде толкова агресивен и безмилостен. Мислеше, че консерваторите са самодоволни, упорити и надути и се задоволяват със съществуващия ред, ала господин Рансъм не беше удовлетворен нито от съществуващото, нито от онова, което би желал да съществува, освен това говореше зле за хора, които тя би допуснала, че са негови съмишленици – толкова зле, колкото Верена не би се изказала за почти никой. След известно време престана да спори с него и се запита какво му се е случило, та е станал толкова черноглед. Може би нещо се беше объркало в живота му, сигурно му се беше случило нещастие, повлияло на мирогледа му. Той беше скептик – Верена беше чувала за тази нагласа, но не се беше натъквала на нея, защото нейните познати бяха точно обратното – твърде загрижени. Тя знаеше за живота на Базил Рансъм само това, което ѝ беше казала Олив, а то беше съвсем общо, така че имаше предостатъчно възможности за лични драми, тайни разочарования и страдания. Докато седеше до него, Верена си мислеше за някои от тези неща и се питаше дали той има предвид точно това, когато казва например, че му е дошло до гуша от модерното дърдорене за свобода и че изобщо не симпатизира на радетелите за повече свобода. Според него било нужно хората да използват по-добре свободите, с които вече разполагат. Дъхът на Верена буквално замираше от такива твърдения – не допускаше, че изобщо е възможно някой да заяви подобно нещо през деветнайсети век, дори да е най-назадничавият човек на света. Рансъм отричаше и всеобщото образование, защото според него то било огромен фарс – пълнело главите на хората с празни клишета и им пречело да си вършат работата мирно и почтено. Само интелигентните хора имали право на образование и ако се вгледаш непредубедено в положението, бързо ще разбереш, че интелигентността е рядък лукс, притежание на един от сто човека. Така или иначе, той имаше твърде ниско мнение за хората. Верена се надяваше, че му се е случило нещо наистина много лошо – не като отмъщение заради възмущението, което предизвикваше у нея, а за да има основание да му прости цялото презрение и жестокост. Искаше да му прости, защото след като поседяха заедно на пейката около половин час, шеговитото му настроение се поуталожи, той заговори по-обмислено (поне наглед) и по-искрено, а Верена изпита странно чувство, склонност да не отстоява своята позиция и желание да не поставя твърде силно ударение на разликите помежду им, преди да се разделят. Бих определил същината на размислите ѝ като необичайна, защото те безмълвно се биеха помежду си, докато тя слушаше в топлия и неподвижен въздух, огласян от далечното глухо боботене на огромния град, неговия плътен, приятен и отчетлив глас, който изказваше чудовищни мнения, накъсван от екзотични шеги, и тихия му познат смях, който почти гъделичкаше ухото и бузата ѝ, когато Рансъм се накланяше към нея. Струваше ѝ се грубо, почти жестоко да я доведе тук само за да ѝ каже неща, които я нараняваха, макар да беше свободна да ги обори с присъщата си толерантност. Ала въпреки това го слушаше като омагьосана, защото беше в нрава ѝ да се държи покорно, да отстъпва. В състояние беше да мълчи, когато хората настояват, при това без да е язвителна. Същината на взаимоотношенията ѝ с Олив всъщност беше мълчаливо и внимателно съгласие на разпалената настойчивост на приятелката ѝ и ако тези отношения бяха непринудени и приятни за нея (каквито неизменно бяха), може да се допусне, че борбата ѝ да не се подчини на воля, която усещаше като по-силна от тази на Олив, няма да трае дълго. Волята на Рансъм я принуди да остане дори когато усети, че следобедът напредва, че Олив ще се прибере и ще види, че нея я няма, и отново ще попадне в плен на мъчителната си тревога. Живо си я представи в този момент – сигурно стоеше на прозореца на стаята си на Десета улица, озърташе се за Верена, ослушв