пръв път се натъкваше на такова пренебрежение и толкова силен сарказъм, насочен към институциите на страната и основните тенденции на епохата. Отначало тя му отговаряше, противоречеше му, и то доста дръзко, обръщайки непочтителността му срещу самия него. Имаше пъргав ум и лесно ѝ хрумваха подходящи възражения на почти всичко, което ѝ кажеше, обаче постепенно се отегчи и натъжи. Беше възпитана да се възхищава на новите идеи, да критикува социалните недъзи, на които човек се натъкваше почти повсеместно, и да изпитва неодобрение към много неща, ала никога не се беше сблъсквала с такава всеобхватна обвинителност като тази на господин Рансъм, с толкова много горчивина, стаена под неговите преувеличения, под неверните му тълкувания. Знаеше, че той е ревностен консерватор, ала не подозираше, че един консерватор може да бъде толкова агресивен и безмилостен. Мислеше, че консерваторите са самодоволни, упорити и надути и се задоволяват със съществуващия ред, ала господин Рансъм не беше удовлетворен нито от съществуващото, нито от онова, което би желал да съществува, освен това говореше зле за хора, които тя би допуснала, че са негови съмишленици – толкова зле, колкото Верена не би се изказала за почти никой. След известно време престана да спори с него и се запита какво му се е случило, та е станал толкова черноглед. Може би нещо се беше объркало в живота му, сигурно му се беше случило нещастие, повлияло на мирогледа му. Той беше скептик – Верена беше чувала за тази нагласа, но не се беше натъквала на нея, защото нейните познати бяха точно обратното – твърде загрижени. Тя знаеше за живота на Базил Рансъм само това, което ѝ беше казала Олив, а то беше съвсем общо, така че имаше предостатъчно възможности за лични драми, тайни разочарования и страдания. Докато седеше до него, Верена си мислеше за някои от тези неща и се питаше дали той има предвид точно това, когато казва например, че му е дошло до гуша от модерното дърдорене за свобода и че изобщо не симпатизира на радетелите за повече свобода. Според него било нужно хората да използват по-добре свободите, с които вече разполагат. Дъхът на Верена буквално замираше от такива твърдения – не допускаше, че изобщо е възможно някой да заяви подобно нещо през деветнайсети век, дори да е най-назадничавият човек на света. Рансъм отричаше и всеобщото образование, защото според него то било огромен фарс – пълнело главите на хората с празни клишета и им пречело да си вършат работата мирно и почтено. Само интелигентните хора имали право на образование и ако се вгледаш непредубедено в положението, бързо ще разбереш, че интелигентността е рядък лукс, притежание на един от сто човека. Така или иначе, той имаше твърде ниско мнение за хората. Верена се надяваше, че му се е случило нещо наистина много лошо – не като отмъщение заради възмущението, което предизвикваше у нея, а за да има основание да му прости цялото презрение и жестокост. Искаше да му прости, защото след като поседяха заедно на пейката около половин час, шеговитото му настроение се поуталожи, той заговори по-обмислено (поне наглед) и по-искрено, а Верена изпита странно чувство, склонност да не отстоява своята позиция и желание да не поставя твърде силно ударение на разликите помежду им, преди да се разделят. Бих определил същината на размислите ѝ като необичайна, защото те безмълвно се биеха помежду си, докато тя слушаше в топлия и неподвижен въздух, огласян от далечното глухо боботене на огромния град, неговия плътен, приятен и отчетлив глас, който изказваше чудовищни мнения, накъсван от екзотични шеги, и тихия му познат смях, който почти гъделичкаше ухото и бузата ѝ, когато Рансъм се накланяше към нея. Струваше ѝ се грубо, почти жестоко да я доведе тук само за да ѝ каже неща, които я нараняваха, макар да беше свободна да ги обори с присъщата си толерантност. Ала въпреки това го слушаше като омагьосана, защото беше в нрава ѝ да се държи покорно, да отстъпва. В състояние беше да мълчи, когато хората настояват, при това без да е язвителна. Същината на взаимоотношенията ѝ с Олив всъщност беше мълчаливо и внимателно съгласие на разпалената настойчивост на приятелката ѝ и ако тези отношения бяха непринудени и приятни за нея (каквито неизменно бяха), може да се допусне, че борбата ѝ да не се подчини на воля, която усещаше като по-силна от тази на Олив, няма да трае дълго. Волята на Рансъм я принуди да остане дори когато усети, че следобедът напредва, че Олив ще се прибере и ще види, че нея я няма, и отново ще попадне в плен на мъчителната си тревога. Живо си я представи в този момент – сигурно стоеше на прозореца на стаята си на Десета улица, озърташе се за Верена, ослушваше се да чуе стъпките ѝ по стълбите или гласа ѝ в коридора. Верена съзерцаваше този образ като картина, взираше се във всяка подробност. Ако картината не я трогна по-дълбоко и не я накара да скокне на крака и да избяга от Базил Рансъм обратно към приятелката си, то се дължеше на факта, че си обещаваше за последен път да причинява на Олив такова страдание. Това щеше да е последният път, когато седи с господин Рансъм и го слуша да изказва мненията си, противоречащи на всичко в живота ѝ. Изпитанието, на което се беше подложила, беше толкова лично и тъй всепоглъщащо, че за момент беше забравила, че ѝ се случва за пръв път. Сякаш продължаваше от месеци. Верена прекрасно съзнаваше, че отношенията им са обречени, защото човек трябва да живее своя живот, не е възможно да живееш чужд живот, особено когато другият човек е толкова различен, толкова тираничен и безскрупулен.