XXXIV
– Cигурно сте единственият човек в страната, който се чувства по този начин – отбеляза тя най-накрая.
– Не съм единственият, който се чувства така, но е твърде вероятно да съм единственият, който го мисли. Струва ми се, че моите възгледи присъстват в по-неопределен и смътен вид в умовете на много мои съграждани. Ако някой ден съумея да им намеря адекватен израз, просто ще предам форма на дремещите инстинкти на едно много важно малцинство.
– Добре че признавате, че сте малцинство! – възкликна Верена. – Какъв късмет за нас, клетите създания! А какво разбирате под адекватен израз? Сигурно бихте желали да станете президент на Съединените щати?
– И да споделям възгледите си с блестящи речи пред тръпнещия Сенат? Точно това ми се иска да стана! Как само отгатнахте намеренията ми!
– Е, смятате ли, че сте напреднали в тази посока? – попита Верена.
Въпросът и тонът, с който беше зададен, прозвучаха на младия мъж като иронична препратка към сегашното му доста окаяно положение, затова той се умълча за миг, а ако събеседницата му го беше погледнала в този момент, щеше да види как по лицето му плъзва руменина. Думите ѝ му подействаха като внезапен укор, но бяха напълно основателни от страна на млада жена, която имаше пълното право да се защити. Те сякаш просто потвърждаваха под друга форма (поне така тълкуваше въпроса неговата прекомерна южняшка гордост, неговата страстна чувствителност) схващането, че един джентълмен в толкова окаяно положение няма правото да отнема времето на блестящо и преуспяло момиче дори за да си внуши, че се отказва от опитите да я спечели. Ала напомнянето допълнително изостри желанието му да я накара да почувства, че ако се отказва от нея, то е само заради грозната и случайно сполетяла го бедност. Дори се поласка с мисълта, че ако не беше така, би могъл да триумфира над всичките ѝ предразсъдъци и дори над предимствата от нейната известност. Най-дълбокото чувство на Базил Рансъм към Верена беше убеждението му, че тя е родена за любов – беше си го помислил още докато я слушаше у госпожа Бъридж. Самата тя изобщо не го съзнаваше и преследваше друг идеал – груб, неубедителен и изкуствен, обаче редом до мъж, когото обича истински, това фалшиво и паянтово построение щеше да рухне и еманципацията на пола на Олив Чансълър (що за пол беше това, за бога, питаше се той кощунствено наум) ще отлети в страната на привиденията, на мъртвите фрази. Читателят може да отсъди, че подобни мисли караха Базил Рансъм да не се отказва да ухажва Верена. И дори да се възмути вътрешно, че досега той още не е направил нищо такова.
– О, госпожице Тарант, успехът ми в живота е едно, а амбицията ми – нещо съвсем различно! – възкликна той сега в отговор на нейния въпрос. – Най-вероятно ще си остана беден и неизвестен цял живот, затова никой освен мен няма да знае за възвишените мечти, които съм заглушил и погребал.
– Защо твърдите, че сте беден и неизвестен? Нима не се справяте добре в този град?
Въпросът на Верена не му остави нито време, нито самообладание да си спомни, че пред госпожа Луна и пред Олив е представил перспективите си в розова светлина и че впечатлението на момичето е естествен отзвук от онова, в което са убедени двете дами. Но въпросът прозвуча в ушите му толкова подигравателно, предизвикателно и неволно оскърбително, че в онзи миг сякаш можеше да отговори само като протегне ръка, която да плъзне около кръста ѝ и да я придърпа към себе си, за да обобщи положението си в една решителна целувка. Ако въпросният миг беше продължил само няколко секунди повече, не знам какви чудовищни последици бих имал трудното задължение да опиша, ала за щастие, ги прекъсна бавачка, която буташе бебешка количка, придружена от клатушкащо се подире ѝ хлапе. И бавачката, и хлапето изгледаха с втренчен и дори строг поглед, поне според Рансъм, странната двойка на пейката, а междувременно Верена стрелна с бърз поглед децата (обожаваше деца) и продължи: