– От вашата уста предсказанието, че ще останете неизвестен, звучи твърде плоско. Разбира се, вие сте амбициозен, вижда се от пръв поглед. И щом амбицията ви се насочи нанякъде, най-добре е всички да внимават. Само да имате желание! – добави тя леко насмешливо.
– Какво знаете вие за моето желание? – попита той и се позасмя неловко, сякаш наистина се беше опитал да я целуне по време на втората си среща насаме с нея, но тя го бе отблъснала.
– Знам, че е по-силно от моето. Успяхте да ме накарате да изляза, при все че не исках, и ме задържате тук все още, макар че трябваше вече да съм се прибрала.
– Подарете ми този ден, госпожице Тарант, подарете ми този ден – промърмори Базил Рансъм и когато тя извърна лице към него, трогната от интонацията му, той додаде: – Позволете да ви заведа на вечеря, след като не можахме да обядваме. Наистина ли не ви причернява от глад?
– Причернява ми от ужасните неща, които наговорихте – преядох с мерзости. А сега искате и да вечерям с вас, така ли? Благодаря ви. Направо нямате равен! – възкликна Верена през смях, който авторът знае, че издаваше смущението ѝ, ала Базил Рансъм не беше осведомен за този факт.
– Не забравяйте, че вече два пъти ви слушам по един час, безмълвен и покорен, и сигурно ще го правя още много пъти.
– Защо изобщо ще ме слушате отново, след като презирате идеите ми?
– Не слушам тях, слушам гласа ви.
– О, казах аз на Олив! – изстреля Верена, сякаш неговите думи потвърждаваха стар неин страх, но общ, несвързан конкретно с него.
Рансъм все още нямаше усещането, че я ухажва, особено след като бе в състояние да отбележи с типично мъжко превъзходство:
– Интересно ми е дали сте схванали и десет думи от онова, което ви казах.
– Мисля, че се изразихте достатъчно ясно – буквално ми го натрихте в носа.
– Е, какво разбрахте?
– Ами че искате да ни изтласкате на още по-заден план, отколкото някога сме били.
– Шегувах се, просто ви подкачах – неочаквано отстъпи Рансъм. От време на време той наистина се отпускаше, разсейваше се, преставаше да се интересува от спора.
Тя го забеляза и след малко попита:
– Защо не изложите идеите си писмено?
И отново засегна болната тема за неговия провал. Странно как непрекъснато го правеше.
– Имате предвид за широката публика? Написал съм много неща, но не мога да уредя да бъдат отпечатани.
– В такъв случай явно няма толкова хора, колкото твърдите, които са на вашето мнение.
– Е, редакторите са подла и страхлива пасмина – все твърдят, че търсят нещо оригинално, а умират от страх, когато се появи.
– Говорите за вестниците и списанията ли?
Когато Верена осъзна, че написаните от този забележителен млад мъж материали са отхвърлени – материали, в които явно всичко скъпо за нея беше осмяно, – тя изпита странна тъга и жалост, усещане за извършена несправедливост.
– Много съжалявам, че не ви публикуват – каза тя толкова неподправено, че той вдигна очи към нея от фигурата, която дращеше по асфалта с бастуна си, за да провери дали тя не се преструва. Верена беше напълно искрена и додаде, че сигурно е много трудно изобщо да издадеш някакъв текст. Помнеше, макар и да не го спомена, на какви трудности се бе натъкнал баща ѝ, когато беше опитал. Надяваше се господин Рансъм да не се отказва – със сигурност накрая щял да успее. След това продължи усмихната и с по-ироничен тон:
– Можете открито да ме оборвате. Само ви моля да не казвате нищо за Олив Чансълър.
– Изобщо не разбирате какво искам да постигна! – възкликна Базил Рансъм. – Такива сте вие, жените. Винаги имате предвид себе си или конкретно някой, и винаги смятате, че другите мислят същото!
– Да, обвиняват ни в това! – весело отвърна Верена.
– Не искам да засегна нито вас, нито госпожица Чансълър, нито госпожа Фариндър или госпожица Бърдзай, нито духа на Елайза Моузли или което и да е друго талантливо или известно създание на земята... или на небето.
– О, значи, искате да ни унищожите с пренебрежение, с мълчание! – възкликна Верена все така ведро.
– Не, не искам да ви унищожа, както не искам и да ви спася. Твърде много се говори за вас и аз искам просто да ви оставя на мира. Интересува ме собственият ми пол, вашият явно може сам да се грижи за себе си. Искам да спася мъжете.
Верена видя, че той вече е сериозен, че не смесва подигравателно проблемите, а говори искрено и малко изморено, сякаш е изгубил сили след толкова много разговори.