Верена подмина този аргумент и каза само:
– Е, радвам се, че искате светът да се напълни със стари моми!
– Не възразявам срещу старите моми, те са прекрасни, винаги са много заети и не кръстосват света, за да си търсят призванието. Противник съм само на новите стари моми, които вие създадохте. – Не уточни, че има предвид Олив Чансълър, но Верена го изгледа, все едно подозираше, че го е сторил. За да отклони вниманието ѝ, той се хвана за нейната мисъл отпреди малко: – Що се касае до вас, драга ми госпожице Тарант, бъдете спокойна – вие сте изключителна, уникална, неповторима, вие сте единствена по рода си. У вас всички елементи са така уместно съчетани, че ви смятам за ненакърнима. Нямам представа откъде сте тръгнали, нито как сте станали каквото сте сега, но вие стоите извън и над всички принизяващи влияния. Освен това трябва да ви осведомя – продължи младият мъж със същия спокоен, мек и решителен тон, сякаш обясняваше решението на математическа задача, – че вашата връзка с всички тези дрънканици и бълнувания е най-нереалното, случайно и илюзорно нещо на света. Въобразявате си, че ви пука за тях, но няма нищо подобно. Те са ви наложени от обстоятелствата, от неудачни приятелства, а вие сте ги приели, както бихте приели всяко друго бреме, защото сте мила по душа. Винаги се стараете да доставите радост на някого, а сега обикаляте, изнасяте речи за страната и се опитвате да предизвикате демонстрации, за да зарадвате госпожица Чансълър, точно както преди сте се опитвали да угодите на родителите си. Всъщност това не сте вие, а надуваема кукла (забележителна сама по себе си), която сте създали и сте изправили на крака, дърпате ѝ конците отзад, за да я накарате да се размърда и да заговори, докато вие се опитвате да се скриете, да се заличите в нея. О, госпожице Тарант, ако работата беше в желанието да угодите някому, знаете ли колко бихте зарадвали някой друг, като катурнете тази отвратителна марионетка и се възправите в цялата си свобода и прелест!
Докато Базил Рансъм говореше – както не беше говорил преди, – Верена го слушаше с огромно внимание, вперила поглед в земята, но веднага щом той млъкна, тя скочи на крака – нещо я накара да реши, че общуването им е продължило твърде дълго. Извърна се от него, сякаш искаше да го остави, и всъщност точно това се канеше да стори. Не искаше да поглежда, още по-малко – да води разговор с него. Казвам "нещо я накара", но отчасти причината беше поведението му – толкова спокойно и категорично, сякаш всичко му беше известно с абсолютна сигурност, – което отчасти я уплаши, отчасти я разгневи. Тя пое по алеите към изхода, сякаш се бяха договорили незабавно да напуснат парка. Той изложи всичко съвсем ясно, сякаш беше получил просветление свише. Каза, че тя не е такава, каквато се опитва да бъде, обвини я, че не е истинска, и това я нарани. Беше сигурна, че с него е истинска, а не биваше. След миг той отново застана до нея, закрачи редом и докато ходеха рамо до рамо, тя осъзна, че някои от нещата, които беше казал, бяха къде-къде по-ужасни дори от най-страшните опасения на Олив. В какво ли състояние щеше да бъде клетата ѝ изоставена приятелка, ако някои от тези неща бяха долетели до нея по въздуха? Речта на спътника ѝ въздейства на Верена (поведението му също се беше променило и изразяваше нещо различно) по начин, който я подтикна към решение да прекрати обсъждането и щом излязат от парка, да се прибере в пансиона сама. Въпреки това се владееше достатъчно, за да прецени, че е важно да не издава колко е разстроена, да не признава, че той я е извадил от равновесие. Затова смяташе, че достатъчно равнодушно отговаря на невероятните му наблюдения, като крачейки бързо, подмята през рамо на Рансъм:
– От думите ви заключавам, че според вас способностите ми са нищожни.
Той се поколеба, преди да отговори, а какъвто беше дългокрак, с лекота догонваше очарователната ѝ стремителна походка, която издаваше цялото безпокойство, което тя се опитваше да скрие.
– Имате огромни способности, но не в областта, където се опитвате да ги използвате. Способностите ви са в различна област, госпожице Тарант! И не способности е точната дума – вие сте гений.
Тя усети как погледът му се впива в лицето ѝ – съвсем отблизо и втренчено, – след като Рансъм отговори на въпроса ѝ по този начин. Верена започваше да се изчервява – ако беше продължил да я гледа така и ако беше някой друг, щеше да го сметне за наглост. Верена опита да се овладее, като си напомни думите на Олив: "Стотици ще те гледат!", но нещо се беше променило и сега тя не можеше да издържи на погледа на един-единствен човек. Искаше да се откъсне от него, да направи така, че той да се слее с общата маса, затова накрая зададе още един въпрос: