– Правилно ли разбирам, че според вас жените са непълноценни същества?
– Да, с оглед на обществените, на гражданските цели – те са слаби и непълноценни. Според мен нищо друго не издава толкова ясно смутния дух на времето, колкото фактът, че мъжете се чувстват длъжни да се преструват, че ви виждат в друга светлина. Обаче в лично, в интимно отношение нещата стоят другояче. В сферата на семейния живот и на битовите отношения...
Верена го прекъсна с нервен смях:
– Не го казвайте, то е само куха фраза!
– Да, но е по-хубава от вашите – отговори Базил Рансъм и излезе заедно с нея от по-малката порта, първата, до която стигнаха. Излязоха на подобието на площад, образуван от номерираните улици край южната част на парка и края на Шесто Авеню. Великолепното следобедно слънце озаряваше всичко и според Рансъм краят на деня още беше далеч. Зад тях се простираха беседки и храсталаци, изкуствените езера и пасторалните пейзажи, които изпълваха целия район със свежестта на откритото пространство, с естествени багри и растителност, които нищо не можеше да засенчи. Шоколадовите на цвят къщи се нижеха пред тях във високи, нови редове, отпред тракаха трамваите, заменили конете с конски сили, поглъщаха и бълваха пътници, имаше бирарии с оголени калкани, които в Ню Йорк засилваха местния колорит, защото се радваха на вниманието на художниците, които се изявяваха чрез огромни надписи. Групи безработни, рожби на разочарованието в далечни страни, стояха облегнати на ниската слънчева стена на парка, а от другата страна се простираше търговската гледка на Шесто Авеню при забележителната липса на въздушна перспектива.
– Трябва да се прибирам. Довиждане – рязко каза Верена на спътника си.
– Да се прибирате ли? Значи, няма да дойдете да хапнем заедно?
Верена познаваше хора, които хапват на обяд, и други, които хапват вечер, а също и трети, които никога не хапват, обаче не познаваше никой да похапва в три и половина. Ето защо настойчивостта на Рансъм в това отношение ѝ се стори странна и неуместна, вероятно дължаща се на южняшките му навици. Което обаче не правеше предложението по-приемливо за нея – въпреки разочарования си вид и посърналия поглед той още не подозираше, че тя не просто иска да се върне на Десета улица, а иска да го стори сама.
– Трябва веднага да ви оставя – каза Верена. – Моля, не ме увещавайте да остана – не бихте го направили, ако знаехте колко не ми се иска!
Поведението ѝ се промени, изражението също. И макар да му се усмихваше по-лъчезарно от всякога, за пръв път я виждаше толкова сериозна.
– Искате да кажете сама? Наистина не мога да ви позволя да го направите – отговори Рансъм шокиран от саможертвата, която се изисква от него. – Доведох ви толкова далеч, отговорен съм за вас и трябва да ви върна там, откъдето ви отведох.
– Господин Рансъм, трябва и ще го направя! – възкликна тя с тон, който той я чуваше да използва за пръв път. Слисан, озадачен и наранен, той осъзна, че ще допусне грешка, ако настоява. Разбра, че експедицията им ще завърши с раздяла, която не е никак приятна, но беше очаквал да определи поне някои от условията. Когато изрази надежда тя поне да му позволи да я настани в трамвая, Верена отговори, че не иска да се качва на трамвая, а да повърви. Представата как тя броди самичка никак не му допадна, не подобри нещата, но изправен пред внезапното ѝ напрегнато нетърпение, той реши, че това е женска загадка, която трябва да остави на самотек.
– Струва ми повече, отколкото можете да си представите, но ще се подчиня. Бог да ви пази и закриля, госпожице Тарант!
Тя извърна лице от него, сякаш опъваше каишка, после отговори съвсем неочаквано:
– Надявам се да ви публикуват.
– Имате предвид статиите ми ли? – Взря се в нея и възкликна: – О, очарователно създание.
– Довиждане – повтори тя и този път му подаде ръка. Той я задържа в своята и я попита дали наистина ще напусне града толкова скоро, че няма да успее да я види отново, на което тя отвърна:
– Ако остана, ще е на място, където не бива да идвате. Няма да ви позволят да се срещнете с мен.
Той не бе възнамерявал да повдига този въпрос, беше си поставил граница, ала тази граница изведнъж се премести.
– Имате предвид къщата, където ви чух да изнасяте реч ли?
– Може да остана за няколко дни.
– След като ми е забранено да ви виждам там, защо ми изпратихте покана?