– Защото тогава исках да ви спечеля за каузата.
– Но вече вдигате ръце от мен?
– Не, не, искам да си останете, какъвто сте!
Изглеждаше много странно, докато произнасяше тези думи с изкуствена усмивка, и Рансъм не знаеше какво се върти в главата ѝ. Вече си беше тръгнала, когато той се провикна подире ѝ:
– Ако останете, ще ви посетя!
Тя не се извърна и не отговори, и той можеше само да я гледа, докато я изгуби от поглед. Прекрасното очертание на гърба ѝ сякаш повтаряше последната загадъчна фраза, сякаш го предизвикваше.
Само че Верена Тарант нямаше подобно намерение. Въпреки огромното си закъснение и недоумението на Олив, тя искаше да се прибере пеша, за да има време да помисли надълго и нашироко колко е доволна (наистина, със сигурност), че господин Рансъм е в другия лагер. Ако беше в техния...! Не довърши предположението. Завари Олив да я чака точно както беше предположила – извърна се към нея с ужасено изражение. Верена тутакси даде обяснение, разказа точно какво е правила, после продължи, без да даде на приятелката си време за въпрос или коментар:
– А ти... ти посети ли госпожа Бъридж?
– Да, посетих я.
– Тя повдигна ли въпроса за моето гостуване у тях?
– Настойчиво.
– А ти какво отговори?
– Не казах много, но тя ми даде уверения...
– Смяташ ли, че трябва да отида?
Олив се умълча, после каза:
– Тя твърди, че е отдадена на каузата ни и че Ню Йорк ще бъде в краката ти.
Верена стисна раменете на госпожица Чансълър и за миг мълчаливо се взря в нея. После поде разпалено:
– Пет пари не давам за нейните уверения... Пет пари не давам за Ню Йорк! Няма да отида у тях... няма... разбираш ли? – Гласът ѝ неочаквано се промени, тя прегърна приятелката си и зарови лице в шията ѝ: – Олив Чансълър, отведи ме оттук, отведи ме!
След миг Олив усети, че Верена ридае, а това предреши въпроса, който тя мъчително обмисляше вече часове наред.
ТРЕТА
КНИГА
XXXV
Августовският мрак се бе сгъстил, когато Базил Рансъм привърши вечерята си и излезе на верандата на хотелчето. Беше съвсем скромен хотел, нестабилен и паянтов, стълбите скърцаха под тежестта на високия южняк, а прозорците дрънчаха в рамките. Беше много гладен, когато пристигна, защото на минаване през Бостън не му остана време дори да се подкрепи скромно, за да има сили между чашата кафе на закуска и обяда, състоящ се обикновено от чаша чай. Сега изпи чаша чай, много лош чай, поднесен му от бледа и закръглена млада жена с кестеняви къдрици, пъстър колан и ограничена търпимост към господина, който не можеше да избере бързо между пържена риба, пържола и печен фасул. Влакът за Мармиън замина от Бостън в четири часа следобед и затрака, клатушкайки се, към южния нос, докато сенките по каменистите пасища се издължаваха и полегатите слънчеви лъчи позлатяваха пръснатите редки гори и ръсеха жълтеникави отблясъци по езерата и блатата. Тук цареше зрелостта на лятото, но въпреки това нищо в местата, които прекосяваше Базил Рансъм, не издаваше подобно нещо – нищо освен ябълките в малките овощни градини с гъст листак, създаващи впечатлението, че още не всички плодове са узрели, и освен високия златист енчец в основата на голите каменни насипи. Нямаше ниви с жълта пшеница, само тук-там бяха пръснати купи кафеникаво сено. Пейзажът бе по-скоро жалък, ако не беше плавната извивка на ниския хоризонт, мекия въздух, който понякога преминаваше в лятна омара, и занемарените протоци, чиято вода искреше яркосиня в августовските сутрини. Рансъм знаеше, че наричат Кейп Код "масачусетската Италия", описваха му го и като дремещия нос, ленивия нос, носа без бури, където винаги е спокойно. Знаеше, че бостънци обичат да ходят там през горещите седмици, за да си отдъхнат, защото бяха убедени, че на тихия въздух тук ще постигнат съвършен покой. Водеха напрегнато ежедневие, затова не искаха да се напрягат и когато излизат извън града. Искаха да помързелуват, да се отпуснат и да се излежават в хамаците, далеч от оживените тълпи. Още щом пристигна, Рансъм се убеди, че в Мармиън няма тълпи, но известно оживление все пак имаше около единственото превозно средство пред мъничката и самотна гара, подобна на хижа, толкова далеч от селото, че ако плъзнеш поглед по дългия лъкатушещ път натам, от двете страни ще видиш само пуста местност. Шест-седем мъже с дълги палта, помъкнали денкове и чанти, се бяха настанили в единствената паянтова каруца и Рансъм разбра какво го чака, докато преживящият кочияш на превозното средство – висок и тромав мъж с дълга шия и снопче косми на брадичката – го осведоми, че ако иска да се добере до хотела преди мръкнало, трябва да побърза. Закрепиха криво-ляво куфара му отзад на каруцата. "Ами ще рискувам", отговори кочияшът печално, когато Рансъм възропта срещу нестабилно закрепения си багаж. Долови нещо южняшко в този изразителен фатализъм и предположи, че госпожица Чансълър и Верена сигурно са обзети от мирски покой, ако са се оставили на въздействието на това място. На това се бе надявал, на това разчиташе, когато пое на крак – единственият пешеходец сред слезлите от влака пътници – подир претоварената каруца. Това му позволи да се наслади на първата си разходка на открито от месеци, дори повече – от години, и докато крачеше, си мислеше (така поне му внушаваха меките и неясни очертания на околността, бледнеещи в сумрака), че двете млади жени, които тук, в Мармиън, бяха единственото подходящо за него общество, сигурно истински са си отдъхнали. Бремето на всички злини, които трябва да поправят, сигурно тук бе по-поносимо, отколкото в Бостън. Пламенният млад мъж все още чистосърдечно се надяваше, че те са оставили възгледите си в града. Наслаждаваше се на уханието на пръстта, докато крачеше, хладният и мек вечерен полъх го посрещаше на завоите на пътя, отвъд които не се виждаше много – само правите стволове на горските дървета и слабото червеникаво сияние над тях на запад или, малко по-надолу, стара къща, обкована с дъски, посивяла и полуразрушена, в края на дървена стълба върху висок и стръмен насип. Вече се чувстваше освежен – усещаше полъха на природата след натрупаната в Ню Йорк умора без никаква почивка от ежедневното бродене нагоре-надолу из огромния влудяващ град като кофа в кладенец или като кросно на стан.