Запали пура в канцеларията на хотела – малка стая вдясно от входа, където пестеливо надписан "регистър" водеше ужасно публично съществуване върху малко голо бюро, а страниците му бяха с подгънати ъгълчета много преди да бъдат изписани. Както Рансъм установи на следващия ден, местни хора често си почиваха тук. Подпираха облегалките на столовете си на стената, рядко продумваха и съдейки по погледа им, вперен през прозорците, сякаш наблюдаваха нещо, ако в Мармиън изобщо имаше нещо за гледане. От време на време някой се надигаше и се приближаваше към бюрото, облягаше лакти отгоре и извиваше прегърбените си рамене над голата шия. Рансъм за петдесети път разглеждаше оплютата от мухи страница на регистъра, където имената следваха едно подир друго през големи интервали от време. Другите го наблюдаваха какво прави или просто мълчаливо оглеждаха всеки гост, който влезеше с вид на човек, готов да се оплаче от пълната безотговорност в заведението, но нямаше към кого да се обърне освен към селските философи. Хотелът се управляваше сякаш от невидими и неуловими сили. Те имаха нещо като крепост в трапезарията, която държаха заключена през цялото време освен през няколко свещени часа. По традиция попечителството над оръфания регистър държеше така нареченото момче, но когато някой попиташе за него, от равнодушната групичка в канцеларията излизаше информацията, че въпросната личност или е някъде тук, или е отишла на риба. С изключение на високомерната келнерка, която току-що споменахме, че поднесе вечерята на Рансъм и която изникваше от загадъчното си уединение само в часовете за хранене, въпросното момче беше единственият човек в хотела по някакъв начин свързан с обслужването. Нетърпеливи клиентки, загърнати с шалове, неведнъж го чакаха, седнали на люлеещи столове, тапицирани с конски косъм, в малкия вестибюл, все едно е лекар. Други надничаха разсеяно от задните врати и прозорци с надеждата да го зърнат, ако е някъде там. Понякога хората се приближаваха до вратата на трапезарията и плахо поразтърсваха бравата, за да проверят няма ли да поддаде, но я намираха заключена и се връщаха засрамени, сякаш другите в стаята са ги спипали на местопрестъпление. Някои дори се осмеляваха да кажат, че не намират хотела за особено добър.
Рансъм не даваше пет пари дали хотелът е добър – не беше дошъл в Мармиън заради хотела. Обаче сега, след като вече беше пристигнал, не знаеше какво да прави, а планът за действие не му изглеждаше толкова ясен като предната вечер, когато, изморен, отегчен до втръсване от градския въздух и зажаднял за почивка, реши да се качи на сутрешния влак за Бостън и оттам – на другия за Бъзардс Бей. Хотелът предлагаше незначителни удобства, гостите бяха малобройни, разхождаха се или на неголямата площадка отпред, или в двора между постройката и пътя, който се губеше в непрогледния мрак. Тъкмо мракът, осеян само тук-там от далечна бледа светлинка, бе единственото развлечение на Рансъм. Макар да бе пронизан от онзи характерен и чист мирис на пръст, който в Нова Англия изпълва въздуха нощем, Рансъм реши, че мястото е скучновато за хора, които не са дошли като него да завладеят Верена Тарант. Недружелюбната странноприемница, която страховито намекваше за ранно лягане (Рансъм го ненавиждаше), сякаш нямаше връзка с нищо, дори със себе си, но един от другите гости на хотела, които Базил попита, му обясни, че къщите от селото са пръснати край тях. И ето че сега Базил крачеше по пътя, търсейки въпросното село под звездите и пушейки една от хубавите си пури – единствения разкош, който можеше да си позволи. Помисли си, че надали има смисъл да подхваща атаката си през нощта – трябваше да предизвести бостънци преди появата си на сцената. Смяташе за твърде вероятно те да са придобили отвратителния навик да си лягат с кокошките. Сигурен беше, че точно това би правила Олив Чансълър по време на неговото посещение – просто за да го дразни. Щеше да кара Верена Тарант да си ляга безбожно рано, за да го лиши от шанса да прекарва вечерите с нея. Рансъм измина известно разстояние, без да срещне жива душа или да зърне постройка, но се наслаждаваше на прелестната лунна светлина, на покоя, на пронизителната меланхолична песен на щурците, от която сякаш всички неясни силуети край него трептяха – сякаш се бе потопил във вана с чист въздух след продължителното напрежение през последните две години и последните горещи седмици в Ню Йорк. Десетина минути по-късно (той крачеше бавно) към него се приближи фигура – отначало смътен силует, но после стана ясно, че е жена. Явно ходеше безцелно като него или с единствената цел да се любува на звездите, защото поспря, отметна глава назад и се загледа към небето. След миг Базил я доближи и жената го погледна в ясния мрак, докато се разминаваха. Беше дребничка и слаба – той видя главата и лицето ѝ, късо подстриганата ѝ коса. Май и преди я бе виждал. Забеляза също, че когато се разминаха, тя като него се извърна назад. И в походката ѝ имаше нещо познато. Сигурен беше, че я е виждал някъде, и преди тя да увеличи разстоянието помежду им, той се закова на място и се загледа подире ѝ. Жената забеляза, също спря и двамата застанаха на известно разстояние един срещу друг в мрака.