Рансъм не отговори на въпроса ѝ, но след минутка продължи:
– Ама честно, госпожо Луна, няма ли да ми помогнете?
– Боже, как ужасно гледате и какви отвратителни думи използвате! "Честно"! Чуйте се само! Като че ли толкова харесвам това същество, че ще искам да го задържа за себе си!
– Не знам, не разбирам – тихо и бавно отвърна Рансъм, но все още с тъжен поглед.
– Като че ли аз разбирам повече! Вие не сте за пример, обаче наистина мисля, че заслужавате по-добра съдба от тази да ви зареже момиче с толкова нисък произход.
– Не съм зарязан. Много я харесвам, но тя никога не е откликвала с взаимност.
На което госпожа Луна отговори с насмешка:
– Странно, че на вашата възраст сте такъв наивник!
Рансъм отвърна само замислено и доста разсеяно:
– Сестра ви наистина е много умна.
– С което искате да кажете, допускам, че аз не съм! – Госпожа Луна неочаквано промени тона си и каза мило и смирено: – Бог ми е свидетел, никога не съм се и преструвала!
Рансъм впери поглед в нея и накрая се досети какъв е смисълът на този променен тон. Изведнъж беше проумяла, че след като портретът на Верена е на витрините на половината магазини, след като реклами за речта ѝ висят по всички огради и предстои голямото събитие, на което тя ще се покаже пред цялата страна, тя дотолкова е повярвала във висшето си предназначение, че скъпият ѝ роднина южняк ѝ изглежда неизгодна партия и може да се счита за отхвърлен. Ако случаят беше такъв, може би имаше смисъл госпожа Луна да поупорства още. Базил много бързо съобрази това, но все пак имаше време да прецени, че най-уместната реплика към събеседницата му би била:
– Кога отплавате за Европа?
– Може би няма да отплавам – отговори госпожа Луна, загледана навън през прозореца.
– А какво ще стане с образованието на Нютън?
– Ще опитам да се задоволя със страната, където вие сте получили своето.
– Не искате ли да го направите гражданин на света?
– О, светът! – промърмори тя, загледана в сгъстяващия се сумрак към светлините на града, чиито отражения започваха да се появяват в Бек Бей. – Толкова ли съм щастлива да бъда гражданка на света?
– Може би все пак ще мога да отида във Флоренция! – подметна Рансъм през смях.
Тя отново се обърна с лице към него, този път бавно, и заяви, че не познава нищо по-странно от неговото състояние – дали не би бил така добър да обясни. С оглед на възможностите, които имал (харесвала го заради тях, не заради нрава му), защо му трябвало да тича подир петоразрядна позьорка и толкова да иска да я направи своя? Можел да ѝ отговори, че не ѝ влиза в работата, и тя, разбира се, не можела да възрази, затова признавала, че пита само от интелектуално любопитство и защото човек винаги се измъчва, като се натъкне на такова мъчително противоречие. След нещата, които го беше чувала да обяснява за своите убеждения и теории, за възгледите си относно живота и важните въпроси на бъдещето, би допуснала, че позьорството на госпожица Тарант ще бъде отвратително за него. Нима нейните възгледи не бяха същите като възгледите на Олив, а Рансъм и Олив още от самото начало никак не си бяха допаднали? Госпожа Луна го попита, защото наистина беше озадачена:
– Не знаете ли, че някои хора нямат покой, докато не разрешат загадката?
– Надали сте по-озадачена от мен – отговори Рансъм. – Изглежда, обяснението се крие в същата формула, която толкова успешно приложихте към мен. Вие харесвате възгледите ми, но не и характера ми. Аз презирам възгледите на госпожица Тарант, но характерът ѝ... е, той ми харесва.
Госпожа Луна го гледаше и изглежда чакаше, защото обяснението не ѝ се струваше пълно.
– И само толкова? – попита тя.
– Само колко? – усмихна се Рансъм. После додаде: – Сестра ви ме победи.
– Досетих се, че е победила някой наскоро – изглеждаше толкова весела и щастлива. Надали се дължи само на заминаването ми.
– Значи, изглежда весела и щастлива? – попита Рансъм със свито сърце. Лицето му беше толкова скръбно, когато зададе този въпрос, че госпожа Луна отново се развесели.
– Разбира се, доколкото е възможно тя да бъде весела. Всичко е относително. С такова нетърпение очаква речта на приятелката си довечера, че състоянието ѝ е неописуемо! Не може да седи мирна и три минути, излиза по петнайсет пъти дневно, непрекъснато урежда, дава интервюта, обсъжда, телеграфира и рекламира, такава бюрокрация и търчане, все едно води цяла армия на бойното поле. Какво правят с армиите в Европа? Мобилизират ги, нали? Е, Верена е мобилизирана и това е щабът.