Тази дребничка жена, жилава и делова, която явно не си падаше особено по великите дела, все по-силно интригуваше Базил Рансъм, а той, както основателно може да се опасяваме, беше голям скептик. Попита я дали познава братовчедка му госпожица Чансълър, която ѝ посочи до госпожа Фариндър, защото тя противно на тях вярвала в по-добрите времена (смятала, че те предстоят). Преливала от симпатия и той изобщо не се съмнявал в готовността ѝ за саможертва.
Доктор Пранс погледна към Олив в другия край на стаята и отговори, че не я познава, но вероятно познава други като нея – посещавала ги, когато се разболеят.
– Изглежда си е издействала индивидуална лекция – отбеляза Рансъм, на което доктор Пранс отвърна:
– Но предполагам, че ще се наложи да си плати!
Навярно лекарката съжаляваше за онзи половин долар, който се бе наложило да плати, и се отнасяше със смътно раздразнение към поведението на представителките на своя пол. Рансъм намираше отношението ѝ за напълно основателно, но прецени, че е по-удачно да не обсъждат женската кауза, а вместо това той да опита да изкопчи от събеседницата си сведения за присъстващите мъже. Без успех се опита да я подтикне сама да подхване темата, но си личеше, че тя се интересува единствено от изследванията си, прекъснати тази вечер, и че е напълно неспособна да му зададе личен въпрос. Лекарката познаваше неколцина господа – и друг път ги беше виждала у госпожица Бърдзай. Разбира се, познаваше преди всичко дамите. Още не беше настъпило времето, когато мъж ще повика лекарка, и тя се надяваше никога да не настъпи, макар че според мнозина точно към това се стремяха жените, упражняващи тази професия. Доктор Пранс познаваше господин Пардън – младия мъж с бакенбардите и с бялата коса; бил някакъв редактор, но и пишел "от свое име" – може би Базил бил чел някои негови произведения. Нямал още трийсет въпреки бялата си коса. Бил известен в журналистическите среди. Смятала го за много умен, но не била чела нищо негово. Не четяла много – поне не за развлечение; само "Транскрипт". Доколкото знаела, господин Пардън понякога публикува в "Транскрипт", така че явно бил много умен мъж. Другият ѝ познат – макар и не личен (което сигурно би озадачило Базил) – беше високият и блед господин с черни мустаци и монокъл. Срещали се в обществото, но всъщност не били лични познати, защото тя не желаела това. Ако приближи да я заговори – а той, изглежда, се канел да направи точно това, – щяла просто да му отговаря "Да, господине" или "Не, господине", и то много студено. Дори да му се стори твърде суха; пък и малко сухота нямало да му навреди. Какви били възраженията ѝ? Не споменала ли, че той чудодейно лекува с хипноза. Нито вярвала в неговата система, нито не вярвала, било ѝ все едно; знаела само, че са я викали да преглежда лекувани от него жени и била установила, че той е станал причина болните да пропилеят много ценно време. Разговарял с тях, но изглежда, нямал представа от нещата, за които говори. Допускала, че е донякъде невеж в областта на физиологията, и според нея не бивало да поема отговорност да лекува хора. Не искала да проявява тесногръдие, но смятала, че човек трябва да знае някои неща. Сигурно Базил щял да я вземе за прекалено емоционална, но понеже попитал... Можела само да го увери, че не би желала този човек да докосва собствените ѝ близки. Вършел всичко с ръцете или с езика си.
Базил долови раздразнението на доктор Пранс и допусна, че подобна откровеност ѝ е неприсъща като член на общество, в което случайното споделяне на рязко мнение по правило предизвиква всеобщо мълчание. Ала поблагодари на бога за раздразнението ѝ, защото то му отвори очите за много неща. И за да извлече допълнителна полза, я попита коя е младата дама с рижата коса – красавицата, която той беше забелязал едва през последните десет минути. Оказа се госпожица Тарант, дъщерята на въпросния лечител; не споменала ли името му? Селах Тарант, ако Рансъм реши да го потърси. Доктор Пранс не познавала момичето, знаела само, че е единственото дете на хипнотизатора и че хората споменавали някаква нейна дарба – не помнела точно каква. Е, след като е негова дъщеря, би трябвало да има дарба, например дарбата да води разговор. Или пък способността да възкръсва? Може би щеше да им демонстрира таланта си, тъй като очевидно нищо друго не се случваше. Да, момичето имаше красива външност, но също и признаци на анемия, затова доктор Пранс не би се учудила, ако то яде твърде много сладко. Базил смяташе, че младата жена има привлекателна външност, и отбеляза, несъмнено с донякъде "местен" предразсъдък, че това е първата красавица, която вижда в Бостън. Тя разговаряше с няколко жени в другия край на стаята и неспирно си вееше с голямо червено ветрило. Беше неспокойна, постоянно мърдаше, не я свърташе на едно място, докато говори, и имаше излъчването на човек, който каквото и да прави, все ще му се иска да прави нещо различно. Когато хората твърде дълго се взираха в нея, тя им отвръщаше със същото, затова очарователните ѝ очи няколко пъти бяха срещали тези на Базил Рансъм. Най-често обаче се насочваха към госпожа Фариндър и се спираха върху ведрото и солидно присъствие на прочутата ораторка. Момичето очевидно се възхищаваше на забележителната жена и за нея беше чест да бъде край нея. Очевидно се наслаждаваше на компанията, в която се беше озовала – факт, който би намерил обяснение във вече споменатото ѝ скорошно заточение на Запад, поради което вероятно момичето възприемаше сегашното събиране като завръщане към интелектуалния живот. Рансъм тайничко желаеше – след като съдбата му беше отредила братовчедка в Бостън – роднината му да прилича повече на това момиче.