– Вие ще ходите ли в Мюзик Хол довечера?
– За каква ме вземате? Нямам желание някой да ми крещи цял час.
– Не се съмнявам, не се съмнявам, че госпожица Олив е в треска – продължи Рансъм разсеяно. После додаде рязко и с различен тон: – Ако тази къща е щаб, както казвате, как така не сте я виждали?
– Олив ли? Че аз само нея виждам!
– Имах предвид госпожица Тарант. Все някъде трябва да е – и то наблизо, след като ще говори довечера.
– Да не искате да отида да я търся? Само това липсва! – провикна се госпожа Луна. – Ама какво ви става, Базил Рансъм, какво целите? – попита тя много остро. Беше опитала с високомерие, беше опитала и със смирение, но накрая се беше озовала срещу съперник, когото не приемаше сериозно, но въпреки това беше не по-малко неприятен.
Не знам дали Базил Рансъм би се опитал да отговори на въпроса ѝ, ако не се беше появила пречка, но в мига, в който тя изрече думите, завесата на входната врата се отмести и на прага се появи посетител.
– Боже, колко досадно! – възкликна госпожа Луна достатъчно силно, за да бъде чута, и без да помръдва от мястото си, впери неблагосклонно поглед в натрапника – господин, когото Рансъм имаше чувството, че вече е виждал. Беше млад мъж със свежо лице и буйна коса, преждевременно побеляла. Стоеше и се усмихваше на госпожа Луна, невъзмутим от липсата на всякаква любезност. Тя го погледна, сякаш не го познава, а Рансъм се подготви да си тръгва и да остави двамата да се оправят.
– Опасявам се, че не ме помните, макар да сме се виждали преди – дружелюбно каза младият мъж. – Идвах преди седмица и госпожица Чансълър ме представи.
– А, да, но тя не е у дома в момента – отговори неопределено госпожа Луна.
– И аз така разбрах, но не допуснах това да ме възпре. – Младият мъж погледна усмихнато и към Базил Рансъм, с което стана по-приятен в очите на госпожа Луна и сякаш привлече внимание към превъзходството си. – Много искам да получа информация по един въпрос и не се съмнявам, че ще бъдете така добра да ми я дадете.
– Сега си спомням... вие работите в пресата – каза госпожа Луна. Рансъм също си беше спомнил кой е младият мъж. Присъстваше на прословутото събиране у госпожица Бърдзай, където доктор Пранс го беше описала като блестящ журналист.
Той достойно прие определението, което му даде госпожа Луна, и продължи да се усмихва на Рансъм (сякаш и той си беше спомнил кой е), изричайки думата, която обясни всичко:
– Аз съм от "Веспър", нали сте чували? – И продължи: – Е, госпожо Луна, не ме интересува, няма да ви оставя на мира, искаме да научим последните новини за госпожица Верена и те трябва да излязат от тази къща.
– О, за бога! – промърмори Рансъм под носа си и взе шапката си.
– Госпожица Чансълър я е скрила. Обиколих целия град да я търся, но дори баща ѝ не я е виждал цяла седмица. Получихме неговите мисли по въпроса – никак не е трудно, – обаче не ни трябват те.
– А какво искате? – почувства се длъжен да попита Рансъм, след като господин Пардън (спомни си дори името) се представи достатъчно.
– Искаме да разберем как се чувства тя преди тази вечер, напрегната ли е, какво очаква, как ще изглежда, с какво ще бъде облечена в шест часа. Господи! Ако можех да я видя, щях да разбера какво искам, тя също, допускам! – възкликна господин Пардън. – Разберете, госпожо Луна, неестествено е да не го иска човек. Повече няма да ви разпитвам къде е тя, защото ще ви се стори твърде нахално, след като тя желае да се усамоти. Макар че според мен допуска грешка. Ние бихме могли да използваме тези последни часове с неясна полза! Не може ли поне да ми дадете някои лични подробности – каквито обичат хората? Какво ще вечеря? Или пък ще говори на гладно?
– Ама моля ви, господине, изобщо не ме интересува. Нямам нищо общо с тази работа! – гневно се провикна госпожа Луна.
Репортерът се вторачи в нея, после нетърпеливо каза:
– Нямате нищо общо, значи – не одобрявате, така ли? – и вече бъркаше в страничния си джоб за бележника.
– Бог да ни е на помощ! – възкликна госпожа Луна и въпреки неприятното усещане, че всичко, което се стреми да избегне, бързо се стоварва върху главата на момичето, Рансъм избухна в циничен смях.
– О, дайте воля на протеста си, госпожо. Дайте ни поне нещичко! – продължи господин Пардън. – Протест от тази къща ще бъде очарователна подробност. Трябва ни, нямаме нищо друго! Читателите ни се интересуват от сестра ви почти колкото от госпожица Верена, знаят прекрасно колко силна е подкрепата ѝ. Много ще се радвам да запиша: "Какво мисли семейството на госпожица Чансълър" – вече си представям заглавието.