Верена беше отделила огромно внимание на блестящата сестра на Олив. Вече беше споделила всичко с приятелката си – освен една тайна, а именно, че ако имаше право на избор, би желала да прилича на госпожа Луна. Беше очарована от нея, личността ѝ я изпълваше с копнежи по непознати земи. Толкова ѝ се искаше да прекара една вечер насаме с нея, за да я отрупа с хиляди въпроси. Ала никога не оставаха само двете. Аделайн само се мяркаше, издокарана за вечеря или за концерт, и винаги подмяташе някоя светска забележка на момичето от Кеймбридж и по нещо на Олив с волност, която Верена надали някога щеше да притежава (липса на предвидливост от нейна страна). Госпожица Чансълър обаче никога не я спираше, никога не даваше на Верена шанс да се срещне с нея, никога не допускаше, че момичето има някакъв интерес да се запознае с тази личност, а просто след излизането на сестра си подновяваше разговора им по темата – а тя, разбира се, винаги беше една и съща: какво биха могли да сторят заедно за своя многострадален пол. Не че Верена не се интересуваше от това, нищо подобно! То ѝ се разкри по време на прекрасните разговори с Олив по най-вдъхновяващ начин, но мислите ѝ се отклоняваха, когато нещо различно изскочи на пътя ѝ. Партньорката ѝ я водеше интелектуално в един танц, в който краката ѝ – по-точно главата ѝ – понякога отказваха да работят от изтощение. Госпожа Тарант откри госпожица Чансълър у дома, но не беше удостоена дори мимоходом с поглед от госпожа Луна – факт, който дълбоко в себе си Верена смяташе за голям късмет, защото след като майка ѝ със свежи сили обсъждаше госпожица Чансълър, все едно Верена никога не я е виждала, можеше само да гадае до какви умозаключения (от подобно естество) щеше да стигне тя след евентуална среща с Аделайн.
Когато Верена най-накрая заяви на приятелката си, че според нея вече е време да ги посети в Кеймбридж – просто не проумявала защо не го прави, Олив обясни основанията си съвсем откровено, призна, че ревнува и не иска дори да допуска мисълта, че момичето принадлежи на друг, освен на нея. Господин и госпожа Тарант щели да ѝ се налагат и да изразяват недоволство, затова тя не желаела да се среща с тях и дори да си спомня за съществуването им. Което си беше вярно, но Олив не можеше да каже на Верена всичко – не можеше да признае пред нея, че ненавижда ужасните съпрузи в Кеймбридж. Както знаем, беше си забранила да изпитва това чувство по отношение на хората и се ласкаеше от мисълта, че за нея семейство Тарант са просто окаян вид хора, особена прослойка, която дискредитира каузата на новите истини. Беше ги обсъждала с госпожица Бърдзай (Олив неизменно се грижеше за нея и от признателност ѝ подаряваше разни неща – през този период благата старица се появяваше с красиви шапки и шалове) и дори тя, чиято враждебност към царящите злини живееше в щастлив (макар и незаконен) съюз с манията ѝ да намира оправдание за всяко нещо, беше принудена да признае, че ако човек претегли положителните и отрицателните страни, клетият Селах не е нищо особено. Олив проумя неговата незначителност, след като накара Верена да си развърже езика и момичето се разговори надълго и нашироко относно баща си и майка си – без да съзнава какви изводи си прави госпожица Чансълър. Тарант беше моралист без морал – това незабавно се изясни на Олив, след като чу разказа за детството и младостта на дъщерята, който Верена поднесе с безхитростна живост. Въпросният разказ, силно интригуващ за госпожица Чансълър, събуди у нея най-различни чувства и я накара да се запита дали момичето също е лишено от разбиране за добро и зло. Не, тя беше просто невинна във висша степен и не проумяваше мащабите на онова, което описва. Нямаше никакво намерение да критикува родителите си. Олив искаше да "вникне" в условията, в които се е развивала прекрасната ѝ млада приятелка (намираше я все по-възхитителна с всеки изминал ден) и с тази цел, както вече разказах, я подтикваше към безкрайни разкази. Вече беше удовлетворена, беше проумяла всичко и най-силното ѝ желание беше да накара момичето да скъса с миналото. Ни най-малко не осъждаше миналото ѝ, защото то беше посветило Верена (а чрез нея – и нейната покровителка) в страданията и тайните на хората. Олив изгради теорията, че Верена (макар в жилите ѝ да течеше кръвта на Грийнстрийт, но пък кои бяха те, в крайна сметка?) е цвете на великата Демокрация и че не е възможно да си представи по-незначителен произход от този на Тарант. А той беше неописуемо незначителен – от затънтено градче в Пенсилвания. Олив щеше силно да се разочарова, ако не беше така. Тя предпочиташе като малка Верена да е познавала крайната бедност, затова с жестока радост си представяше, че някога това крехко същество буквално е гладувало (само затруднението да беше продължило по-дълго). Тези подробности правеха Верена още по-ценна в очите на Олив и бяха причина младата дама да си представя, че в резултат общото им начинание ще бъде много по-сериозно. Прието е, че революционерите винаги имат конкретен стимул да се борят, който в конкретния случай би липсвал, ако не беше стечението на обстоятелствата в миналото на Верена. Когато момичето ѝ предаде покана от името на майка си да посети Кеймбридж по конкретен повод, Олив реши, че вече е време да направи това усилие. Големите усилия не бяха новост за нея – дори животът беше огромно усилие, – но точно това ѝ се струваше изключително жестоко. Тя обаче беше решена да го направи и се закле, че първото ѝ посещение у семейство Тарант ще бъде и последно. Единствената ѝ утеха беше очакването, че ще страда дълбоко, защото предчувствието за дълбоко страдание беше нещо, което в духовно отношение я съпътстваше неизменно. Уговориха се Олив да отиде на чай (храненето, което Селах смяташе за своя вечеря), а госпожа Тарант, както видяхме, реши да ѝ окаже честта да покани още един гост. Избраха въпросния гост след дълго обсъждане между тази дама и Верена и първият човек, когото Олив съзря, когато влезе във вестибюла в Кеймбридж, беше млад мъж с преждевременно побеляла коса, който ѝ се стори смътно познат и ѝ беше представен като господин Пардън.