XV
Тарант обаче беше неизменно бдителен. Държеше се сериозно и вежливо с госпожица Чансълър, подаваше ѝ разни неща на масата и се осмели да отбележи, че пърженият ябълков сладкиш е много вкусен, но с тези изключения не засягаше теми, по-тривиални от възраждането на хуманизма и силната си надежда, че госпожица Бърдзай отново ще организира някое от прекрасните си събирания. По отношение на последното той обясни, че го очаква не като възможност отново да представи дъщеря си пред публика, а просто заради обмена на ценни мисли и общуването със значими хора. Ако на Верена беше съдено да допринесе нещо съществено към решаването на социалния проблем, щеше да има такава възможност – бяха убедени в това. Не възнамеряваха да насилват събитията – ако бяха желани, щеше да му дойде времето, ако не бяха, щяха да си кротуват и да оставят другите, призваните, да настъпват напред. Ако те били призваните, щели да го разберат, ако ли не, щели просто да се държат един за друг както винаги. Тарант много обичаше различните алтернативи и спомена още няколко – слушателите му не можеха да го упрекнат, че не е безпристрастен.
Госпожица Чансълър установи, че семейството не е заможно. От начина им на живот си личеше, че не рият парите с лопата, но вярваха, че независимо дали човек надига глас, или работи тихомълком, успява да преодолее основните трудности. Освен това имаха значителен опит с важните проблеми. Тарант говореше така, сякаш семейството му е готово да поеме отговорност за тях, доколкото му позволяват силите. Винаги се обръщаше с "госпожо" към Олив, която за пръв път чуваше името си толкова често. Непрекъснато звучеше в ушите ѝ, освен когато госпожа Тарант и Верена зачекваха съвсем отвлечени теми – и това правеха заради нея, но се задоволяваха да използват само местоимението. Искаше ѝ се да си състави мнение за доктор Тарант (съмняваше се, че той почтено се е сдобил с това звание). Сега ѝ се предоставяше тази възможност и си каза, че ако наистина е такъв, какъвто изглежда, и тя му предложи десет хиляди долара, за да се откаже от всички свои претенции над Верена и заедно със съпругата си не припарват до нея, лечителят най-вероятно щеше да отговори с боязлива усмивка: "Нека да са двайсет, авансово, и ще го сторя". Представа за тази сделка като едно от бъдещите възможности се оформи в главата на Олив сред моралните прозрения от тази вечер. Внушаваше я сякаш самото място, дръзката голота на временната бърлога на Тарант, дървената къща с обрасъл преден двор и неголямата открита площадка, която по-скоро излагаше дома на показ, отколкото го предпазваше от черния път отпред с дъсчена пътека за преминаване. В зависимост от капризите на времето дъските потъваха в киша или в замръзнал сняг и приближаващите пешеходци пристъпваха по тях с ловкостта и опита на въжеиграчи. В къщата нямаше нищо забележително – Олив усети само мирис на керосин. Все пак помнеше, че е седнала някъде – върху нещо скърцащо и клатещо се под нея – и че масата, на която беше поднесен чаят, беше застлана с покривка в ярки цветове.
Що се отнася до сделката със Селах, тя я обмисляше, съобразявайки се с убеждението си, че Верена никога няма да напусне родителите си. Олив беше сигурна, че момичето никога няма да им обърне гръб и винаги ще споделя с тях. Би изпитала презрение към нея, ако смяташе, че е способна да постъпи другояче, ала в същото време недоумяваше защо този природен закон да не бъде отменен, след като родителите са толкова безполезни. Въпросът я върна към вечната енигма, към загадката, която вече часове наред прехвърляше в съзнанието си – как изобщо бе възможно тези хора да са създали Верена. Обясняваше си го, както си обясняваме най-различни невероятни неща – като чудо. За нея момичето беше чудо на чудесата, което не беше от човешки произход, а раждането му от същества като Селах Тарант и съпругата му бе невероятен каприз на животворящата сила и че с оглед на това степента на необяснимост няма значение. Всеизвестно беше, че големите красавици, големите гении и големите личности сами избират времето и мястото за своята поява и оставят зрителите със зяпнала уста да се опитват да ги "вместят" някъде, да проследят произхода им до далечни предтечи или дори по-скоро до божествена намеса, отколкото до техните грозни или глупави родители. Така или иначе, това бяха необясними явления, както би се изразил самият Селах. Според Олив Верена беше самото въплъщение на "даровито същество", качествата ѝ не бяха купени с пари, а по-скоро приличаха на лъскав подарък за рожден ден, оставен на прага от непознат пратеник, доставящ радост като неизчерпаемо наследство и приятно озадачаващ поради неизвестния си източник. Тези качества все още бяха твърде сурови – за късмет на Олив, която, както знаем, си беше обещала да ги усъвършенства, – но бяха напълно естествени като плодовете и цветята, като сиянието на огъня или шуртенето на водата. Според критичната си приятелка Верена имаше артистична нагласа, притежаваше душевност, на която се удаваха лесно и естествено всякакви красиви творения. Отначало бе нужно усилие, за да си представиш толкова неподготвен, невеж и неопитен художник. Но пък беше нужно усилие да си представиш и хора като възрастните Тарант или живот, дотолкова преизпълнен с грозни неща като нейния. Само изключително същество би могло да се противопостави на тези неща, само момиче, притежаващо естествена светлина, божествената искра на добрия вкус. Имаше такива хора, създадени сякаш от Всемогъщия, различни от всички останали, но чието съществуване беше колкото безспорно, толкова и ползотворно.