Така отговори домакинята на кратките думи за сбогом на госпожица Чансълър, изречени, докато трите дами вървяха към вратата на жилището. Олив беше напуснала неголемия салон бързо и невиждащо, без да се сбогува с останалата част от компанията. Когато беше спокойна, обноските ѝ бяха добри, но напрегнеше ли се, допускаше грешки, които в малките нощни часове си припомняше многократно преувеличени. Понякога те предизвикваха разкаянието ѝ, друг път – нейното ликуване, като във втория случай тя имаше усещането, че не би могла хладнокръвно да прояви такава справедлива отмъстителност. Тарант настоя да я изпрати надолу по стълбите и през малкия двор към каретата ѝ. Напомни ѝ, че нарочно са посипали дъсчената пътека с пепел, но тя го помоли да я остави на мира и почти го избута. Издърпа Верена в свежия нощен мрак и затвори вратата зад тях. Небето беше прелестно – синьо-черно и сребристо, искрящ зимен свод, върху който звездите приличаха на хиляди ледени точици. Въздухът беше режещ и тих, а оскъдният снежец изглеждаше плашещ. Олив вече съвсем ясно съзнаваше какво обещание ѝ се искаше да ѝ даде Верена, но навън беше толкова студено, че не можеше да я държи дълго гологлава. Междувременно в салона госпожа Тарант отбеляза, че явно госпожица Чансълър отказва да повери Верена на собствените ѝ родители, а Селах намекна, че ако ѝ бъде отправена уместна покана, дъщеря му с радост ще се обърне към широка публика в университета. Матиас Пардън си помисли (и го заяви) развеселено, че това би било сензационна новост, но добави, че преди това ще се поизмъчат да изкопчат съгласието на госпожица Чансълър. Компанията явно споделяше мнението му.
– Виждам, че сте ядосана на нещо – каза Верена на Олив, докато двете стояха под звездите. – Дано не сте ядосана на мен. Какво направих?
– Не съм ядосана... притеснена съм. И се страхувам, че ще ви изгубя. Верена, не ме изоставяйте, не ме изоставяйте!
– Да ви изоставя ли? Но как бих могла?
– Разбира се, че можете. Имате пътеводна звезда. Само не слушайте тях.
– Кого имате предвид, Олив? Родителите ми ли?
– О, не, не родителите ви – отговори госпожица Чансълър малко рязко. Умълча се и додаде: – Родителите ви не ме интересуват, не за пръв път ви го казвам. А сега, след като се запознах с тях – съгласно тяхното и вашето желание и противно на моето, – отново ви го повтарям: те не ме интересуват, Верена. Би било непочтено да ви заблуждавам, че не са ми безразлични.
– Защо, госпожице Чансълър? – промърмори Верена, сякаш се опитваше въпреки тъгата, предизвикана от тези думи, да отдаде заслуженото на безпристрастността на приятелката си.
– Да, сурова съм, може би дори съм жестока, но трябва да бъдем сурови, ако искаме да победим. Не слушайте младежите, които ви се подиграват и ви мътят главата. Те не дават пет пари нито за вас, нито за всички нас. Интересува ги единствено собственото им удоволствие, защото са убедени, че имат правото на по-силния. По-силния ли? Съмнявам се.
– Някои от тях са силно загрижени... така ми се струва... не са безразлични към нас – отбеляза Верена с усмивка, едва видима в тъмното.
– Да, ако се откажете от всичко. Не за пръв път ви питам – готова ли сте да се откажете от всичко?
– Имате предвид да се откажа от вас ли?
– Не, от нашите клети посестрими, от нашите надежди и цели, от всичко, което смятаме за свято и за което си струва да се живее!
– О, те не искат това, Олив. – Усмивката на Верена стана съвсем видима, когато тя добави: – Не искат толкова много!
– Ами тогава отидете да говорите пред тях и да им попеете! И да им потанцувате!
– Колко сте жестока, Олив!
– Да, такава съм. Но ако ми обещаете нещо, ще стана много нежна!
– Странно място за клетви – потръпна Верена и се озърна в тъмното.
– Да, ужасна съм, знам. Но ми обещайте. – Олив придърпа момичето към себе си, загърна я с една ръка с наметката, която висеше от раменете на собствената ѝ слаба фигура, и с другата я прегърна, вперила в нея умолителен, но леко неуверен поглед. – Обещайте! – повтори тя.
– Нещо ужасно ли е?
– Никога да не ги слушате, никога да не допускате да ви подкупят...