В този миг вратата се отвори отново и светлината от вестибюла плисна върху верандата. В отвора се показа Матиас Пардън заедно с Тарант и съпругата му. Другите двама гости също пристъпиха напред, за да проверят какво бави Верена.
– Май сте организирали някаква лекция тук, навън! – отбеляза господин Пардън. – Внимавайте, дами, иначе ще замръзнете, вкопчени една в друга!
Майката на Верена ѝ напомни, че ще измръзне до смърт, но момичето вече беше чуло прекрасно последните думи на Олив, макар и изговорени съвсем тихо. Приятелката ѝ я пусна и бързо закрачи по пътеката от верандата към очакващата я карета. Тарант се спусна да помогне на госпожица Чансълър, а другите дръпнаха Верена обратно в къщата. "Обещайте ми да не се омъжвате!" – ето какво отекваше отново и отново в слисаното ѝ съзнание, когато господин Бъридж възобнови атаката си и я помоли поне да посочи вечер, когато ще могат да я чуят. Девойката съзнаваше, че нареждането на Олив не следва да я учудва, защото то вече витаеше във въздуха. Който и когато и да я беше попитал, Верена щеше да го увери, че госпожица Чансълър не би желала тя да се омъжи. Обаче след като приятелката ѝ изрече думите, идеята придоби нова тежест и под въздействието на тези няколко бързи и настойчиви думи тя се почувства напрегната и обзета от нетърпение, сякаш неочаквано беше надникнала в бъдещето. А това си е страшничко дори ако човек вижда желаната от него съдба.
Когато двамата млади мъже от Харвард я притиснаха с молбата си, Верена попита през смях, който ги учуди, дали не я "подиграват и не ѝ мътят главата". Те си тръгнаха, след като се съгласиха с последната забележка на госпожа Тарант: "Боя се, сами усещате, че още не ни разбирате добре". Матиас Пардън остана. Родителите на Верена си легнаха, напълно сигурни, че той ще ги извини, и го оставиха в дневната. Той постоя още малко, почти час, и каза неща, които породиха у Верена предположението, че младият мъж иска да се ожени за нея.
Ала докато го слушаше, по-разсеяно от обикновено, тя си каза, че надали ще ѝ бъде трудно да даде пред Олив исканото обещание, поне по отношение на него. Матиас беше много приятен и знаеше много за всичко – или по-скоро за всеки, – и ще я отведе насред вихъра на живота. Обаче тя въпреки това не искаше да се омъжи за него и след като той си тръгна, Верена след още един кратък размисъл установи, че всъщност не желае да се омъжи за когото и да било. Затова в крайна сметка щеше лесно да даде на Олив исканото обещание и така да ѝ достави огромна радост!
XVII
При следващата си среща с Олив Верена я осведоми, че е готова да положи исканата клетва, но за нейна огромна изненада младата жена реагира с въпрос, целящ да обуздае тази прибързаност. Госпожица Чансълър вдигна предупредително пръст, сякаш в опит да я разубеди почти толкова сериозно, колкото бе настоявала преди, а пламенното ѝ нетърпение, изглежда, бе отстъпило място на други съображения, беше заменено от примирението, което идва след по-дълбок размисъл. В конкретния случай то беше обагрено от горчивина, доколкото изобщо е възможно да изпитва горчивина една млада дама, градяща своята вяра в нещо голямо.
– Вече нищо ли не искате да ви обещавам? – попита Верена. – Но защо, Олив, защо е тази промяна?
– Скъпо дете, толкова сте млада, толкова озадачаващо млада. Чувствам се на хиляда години, сякаш съм живяла поколения наред, векове наред. Знам нещата от опит, а вие – посредством въображението си. И това е напълно уместно за свежо и будно същество като вас. Все забравям разликата помежду ни – че вие още сте дете, макар и да сте създадена за велики дела. Онази вечер бях забравила, но си го припомних. Трябва да преживеете определени неща и би било погрешно от моя страна да ви спирам. Вече го знам. Разбирам, че преди се обади завистта ми – моята неутолима, жадна завист. Имам я в излишък, но не бива да давам основание някой да твърди, че завистта е женско качество. Не ми е нужно обещанието ви, нужно ми е само вашето доверие и всичко, което произтича от него. От все сърце се надявам да се омъжите, но ако не го сторите, нека не е, защото сте ми обещали. Знаете мнението ми – има благородство в саможертвата в името на велико дело. Свещениците – когато са истински свещеници – не се женят, а нашата обща мечта изисква свещенодействие. Много ми е мъчно, че нито приятелството, нито вярата и милосърдието, нито най-интересното занимание на света – дори такова съчетание изглежда не е достатъчно само по себе си да живееш в негово име. Не познавам никой мъж, който поне мъничко да изпитва интерес към онова, което се стремим да постигнем. Мразят го, надсмиват му се и при всяка възможност се опитват да го потъпчат. О, да, знам, че има мъже, които се преструват на ангажирани, но те не са искрени и аз им нямам доверие. Готова съм да се сражавам на живот и смърт с всеки мъж! Не твърдя, че няма същества от мъжки пол, които са склонни да ни покровителстват лекичко, да ни потупват по гърба и да ни посъветват да направим някои умерени отстъпки, да признаят, че в някои отношения обществото не е съвсем справедливо към нас. Обаче всеки мъж, който дава вид, че приема изцяло програмата ни, както я разбираме аз и вие, и го прави по собствена воля, без да е принуден – такава личност просто крои да ни предаде. Многобройни господа с радост биха запушили устата ви с целувка! Ако някой ден застрашите тяхната себичност, техните интереси, тяхната липса на морал – за което всеки ден се моля да се случи, скъпа моя приятелко! – за всеки от тях би било огромна победа да успее да ви убеди, че ви обича! Тогава ще видите какво ще ви причини и колко далеч ще го отведе тази обич! Ще бъде много тъжен ден за вас, за мен и за всички нас, ако наистина му повярвате. Както виждате, вече съм съвсем спокойна, всичко съм премислила.